добре дошли в моят уеб сайт

информация

Левски

Създаване (1914-1919)Софийски спортен футболен клуб Левски е основан през 1914 г. от група от ...Създаване (1914-1919)

Софийски спортен футболен клуб Левски е основан през 1914 г. от група от тридесетина младежи, гимназисти от ІІ мъжка гимназия, които ритали топка в местността "Могилката" (днес градинката пред 22-ро училище до НДК). По предложение на един от основателите - Борис Василев (Боркиша) - клубът е кръстен на Апостола на българската свобода - Васил Левски. По този начин през следобеда на 24 май 1914 г., в София Левски се превръща в шести софийски тим след: „Любен Каравелов” (3 октомври 1912г., от 19 септември 1920 "Спортклуб", от 25 октомври 1944 "Септември"), „Атлетик” (5 март 1913г., от 4 ноември 1923 "АС-23"), „Славия” (10 април 1913г.), „Футбол клуб” (известен като ФК-13 – 6 октомври 1913г., от 3 октомври 1944 "Спартак") и „Раковски” (октомври 1913г., от 3 октомври 1944 обединен с ФК-13 под името "Спартак").[1] Официално клубът е регистриран на 24 май 1914 г. За негов председател е избран Владимир Григориев, който заема поста до 1919 г.[2]

През лятото на 1914 г. на игрище „Славия“ се провежда и първият официален мач на отбора срещу ФК`13, загубен с 0:2. Следващият документиран мач на Левски, дал начало и на т.нар. Най-старо столично дерби с отбора на Славия, е изигран на 1 април 1915 г. и завършва отново със загуба - 0:1. В този период футболът не е популярен спорт в България и затова няма много информация за други играни мачове на Левски. Следват и годините на Първата световна война и мобилизацията на младите мъже в България. С краят на войната се променя отношението на цялата общественост към спорта, като дори самата държава почва да обръща повече внимание на тази дейност. Приема се и закон за регистрация на спортните дружества и така под номер 744 на 23 май 1919г официално е регистриран уставът на СК "Левски".[3]

Столичното първенство, Купа Улпия Сердика, Държавно първенство (1919-1933)

През лятото на 1921 г. е основана първата футболна лига в България - Първенството на София, администрирано от Софийска Спортна Лига (ССЛ). "Левски" е съучредител на лигата и за първи път тогава облича синитите фланелки с бели гащета. Отборите в лигата са 10 (ала един от тях "България" не изиграва нито един мач и записва 9 служебни загуби). Първият шампионатен мач на "Левски" е на 18.09.1921 срещу "Атлетик" (София). Победа с 3:1. Първото софийско първенство завършва със скандал и оттеглянето на 4 от отборите, тези на: "Левски", ФК-13, ОСК "Слава" и "Победа", заради тенденциозно съдийство в поредица от мачове, ръководени главно от играчи на "Славия" и "Атлетик". През 1922-1923 заради този скандал отборите на оттеглилите се отбори, а и "Жаботински" сформират нов Софийски спортен съюз(ССС), като "Левски" печели всичките си мачове в него и става първенец. В другата лига (ССЛ) победители са "белите" от "Славия". През септември 1923 двете организации стисват ръце и определят един общ първенец на София в мач между победителите в ССЛ и ССС. Първенците "Левски" и "Славия" се сблъскват на 23.09.1923, а "Левски" побеждава драматично с 3:2. "Левски" става първият първенец на обединените организации.[4] "Левски" печели надпреварата и през 1924, 1925, 1929 и 1933. Първенецът на София получава правото да играе в турнира за Държавното първенство по футбол. Изявени играчи от този период са Цветан Генев, Александър Христов, братята Никола и Димитър Мутафчиеви.

Първото издание на Държавното първенство по футбол е проведено през 1924 г. Левски, като отбор-спечелил титлата в първенството на София, представлява града в първото издание, което обаче не завършва. В полуфинален сблъсък между отборите на Левски и Владислав (Варна) игран в София завършва 0:0, като мачът е игран без допълнително време поради настъпилата тъмнина. Владислав (Варна) отказва да преиграе срещата на следващия ден отново в София, а настоява преиграването да се състои във Варна. БНСФ определя нова дата за преиграване отново в София. Впоследствие променя решението си и дава възможност мачът да се състои във Варна, но само ако Владислав (Варна) и Северобългарската спортна федерация покрият разходите за това. В крайна сметка не се постига окончателно споразумение и втората полуфинална среща не е проведена. Държавен първенец за тази година не е излъчен. Утешението за Левски е, че през тази година клубът се сдобива и с химн, композиран от Христо Маников по текст на Димитър Симидов.

През 1925г "Левски" се изправя отново срещу Владислав (Варна), ала този път на финала на първенството. Мачът се играе на 30 август в София, а Левски губи с 0:2, като пропуска възможността да се окичи със званието Първи шампион на България.

Левски отново достига до финал на Държавното първенство по футбол на 3 октомври 1929г. Там Левски играе срещу пловдивския първенец Ботев. Финалът пак е изгубен, този път с 0:1. Утеха е това, че отборът изиграва първите си международни мачове през 1929 г., губейки с 0:1 от Галиполи (Истанбул) и печелейки с 6:0 срещу Кубан (Истанбул).

Левски участва на пет турнира за купата Улпия Сердика. Първият се организира през есента на 1926 г. Без изненада на финал се класират фаворитите Левски и Славия. Мачът се играе на 3 октомври на игрище “Юнак”. През първата част "Славия" играе по-добре и повежда, ала след тотален обрат и два гола за "сините" Левски става първият носител на купата. Лятото на 1927г. носи началото на втория турнир, той обаче се проточва изключително дълго чак до пролетта на 1928г. Безпроблемно до края стигат миналогодишните финалисти - "Левски" и "Славия". За разочарование на привържениците мач не се играе поради протест на "Левски" за използване на нередовен състезател в състава на "Славия". Става дума за вратаря на Сердика Н.Спиров, който няма състезателни права при “белите”. Софийската спортна федерация не уважава този протест с мотива, че “турнирът не е официално състезание”. Оправдание като това е абсурдно тъй като турнирът е под егидата именно на ССФ, като никой друг клуб не използва състезатели без редовни права. Казусът не е разрешен, финал няма, няма и победител. През 1930г финалът поднася изненада - финалисти са отборите на ФК-13 (победили Славия) и отново "Левски". "Сините" печелят и този трети турнир с 2:0. Четвъртият турнир през 1931г отново среща на финал, в мач игран на 4 август на игрище “Славия”, старите съперници от "Славия" и "Левски". "Сините" побеждават убедително с 4:1 и печелят за трети път купата. Успехът на Левски поражда нов спор със Софийска спортна организация (ССО). Регламента на турнира гласи, че клуб, спечелил три пъти по ред купата, я получава за постоянно. С мотив, че през 1928 г. не се е играл финал, ССО решава, че Левски не изпълнява това условие и отказва да му даде купата за постоянно. 1932г. и петият турнир отново среща "бели" и "сини" на финал. Левски се стремят към нова победа, която би била трета поредна или общо четвърта, а това би им осигурило окончателно притежание на трофея. “Белите” пък от своя страна горестно желаят да победят, тъй като вече пет години купата им убягва. Този път организацията от страна на ССО е по-стегната и всички мачове се изиграват в течение само на месец май. Левски отново побеждава, този път с 1:0. При награждаването ССО обявява, че през 1933 г. Левски следва да върне купата за новия турнир, тъй като е решила тя завинаги ще е преходна. Тази неприятна изненада е посрещната подобаващо от ръководството на Левски, като председателят на клуба д-р П. Стоянович връща Купата в началото на 1933 г. в ССО и заявява, че в знак на протест срещу нарушаване на първоначално приетия регламент Левски повече няма да играе в тази надпревара.[5]

Първите отличия (1933-1944)

В България отборът на Левски се доказва като един от най-добрите родни отбори. За съжаление на тима, който показва голяма класа в София, то той не успява да се наложи на национално ниво. За деветте години от съществуването си Левски играе само на три от първенствата на България. Първото първенство не завършва, а на други две от тях е финалист. Всичко това се променя през 1933г. Левски печели надпреварата за София и получава правото да се съревнова с най-добрите отбори от страната. На 1/4 финал се изправя срещу Борислав (Кюстендил) и го разгромява с 9:1, на 1/2 финал е отстранен Ботев (Ямбол) с 4:2, а на финала на държавното първенство сините побеждават варненския Шипченски сокол с 3:1. Мачът се играе в София на 3 октомври 1933 г. Головете за успеха отбелязват Коста Жеков, Асен Панчев и Асен Пешев[6].

Следват няколко сезона, в които Левски не успява да се пребори в софийската лига, ала в този период отборът добива голяма популярност. Играчи на Левски са гръбнакът и на националния отбор на България, а звезда на българския футбол е нападателят Асен Пешев[7]. През 1936г отборът провежда международно турне, посещавайки за приятелски мачове Германия, Полша и Балтийските страни.

Все пак сините отново стават шампиони през 1937 г., побеждавайки на финала Левски (Русе) с 1:1 и 3:0[7]. . По пътя към успеха са отстранени Левски (Дупница) със 7:1 и Ботев (Пловдив) с 1:0.

Следващата година Държавното първенство преминава под формата на Национална дивизия, като просъществува в тази форма само три сезона: 1938, 1939, 1940. Първите две първенства са отчайващи за Левски, завършил веднъж на седма и веднъж на шеста позиция. През 1940г Левски показва истинското си лице - добрата и резултатна игра, ала в края на шампионата остава на точка от шампионите от ЖСК (София).

1941г е най-слабото класиране на Левски в първенството на София, като отборът завършва на четвърта позиция след тимовете на: ФК`13 (София), Славия (София) и ЖСК (София), като от тази година първите три отбора участват в надпревата за Държавното първенство.

През 1942 г. Държавното първенство вече е в турнирен формат, а в пределите на Родината се връщат Вардарска и Егейска Македония и Беломорска Тракия, а отборът на Левски печели третата си шампионска титла, побеждавайки на финала на Държавното първенство Македония (Скопие) с 2:0 и 1:0 с голове на Божин Ласков[8]. "Сините" достигат финала след отстраняване на: Ботев (Пловдив) и Атлетик (Дупница) с 5:2, на полуфинал е победен Тича (Варна) с 4:0 и 2:0. Същата година Левски завоюва и първия си дубъл, ставайки носител и на Царската купа (за която се провежда самостоятелен турнир от 1938 г.) след служебна победа на финала над Спортклуб (Пловдив) с 3:0, като в 80 минута при резултат 1:3 футболистите на Спортклуб (Пловдив), недоволни от съдийско решение, напускат терена и губят служебно.[9]. На полуфинал е отстранен СП (Плевен) след 3:3 и преиграване 2:1, а на 1/4 финал Левски разгромява България (Хасково) с 6:0.

1943г носи поредната титла в Първенството на София, ала изненадващо в турнирът за Държавното първенство Левски е отстранен от един от подгласниците си във финален двубой, а именно две загуби с по 1:0 от "Славия". До финалът са отстранение: Атлетик (Дупница) с 2:1 и 4:1 и ЖСК (София) след 2:2 и 2:1.

В Първенството на София през 1944г Левски завършва на трето място. В Държавното първенство Левски отстранява Славия с 4:3 и 1:0 и Виктория 23 (Видин) с 9:2 и служебно 3:0. Изтеглен е жребият за четвъртфиналите, в които Левски трябва да срещне Шипченски сокол (Варна), ала мачове не са играни поради политическата обстановка в страната по време на събитията около 9 септември 1944 година. Първенството е прекратено и държавен първенец за 1944 година не е излъчен.

Краят на войната (1945-1949)

Изненадващо Втората световна война и Деветосептемврийският преврат не оказват влияние върху доминантната позиция на Левски в българския футбол като дори я засилват. Обединението с Пощенски Спортен Клуб и преминаването на отбора под шапката на Министерството на Пощите му осигуряват и по-голяма финансова стабилност. През тези години основен конкурент на Левски е тимът на Локомотив (София), един от най-класните клубове през 40те, които печелят титлата през 1940 и 1945 (През 1945 Левски отпада на 1/8 финала срещу Спортист (София), който по-късно ще загуби финалът срещу железничарския отбор), а през 1946 и 1947 са финалисти именно срещу Левски. Сините печелят титлата и купата на страната през 1946, 1947 и 1949 (през тези години печели и Купата на Съветската армия, като по този начин става първият отбор, който я печели три пъти), а през 1948 са финалисти. Въпреки големите промени и реорганизацията на футбола в България - преструктурирането на Държавното първенство първо в Републиканско първенство, след това в „А“ футболна група и на Царската купа в Купа на Съветската армия 40те години на века се оказват едни от най-успешните за тима.

Годините на зараждащото се съперничество (1950-1963)

В началото на сезон 1949/1950 по нищо не личи, че започва най-тежкото десетилетие в историята на "синия" клуб. Левски бързо повежда в класирането след два изиграни кръга и тогава изненадващо първенството е спряно. На 27 август 1949 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) взема решение за реорганизация на физкултурното движение у нас по съветски модел. На 27 септември 1949 г. Върховният комитет за физкултура и спорт (ВКФС) предприема конкретни действия за нейното прилагане. По подобие на структурата в Съюза на съветските социалистически републики (СССР) и в Народна република България (НРБ) се образуват Доброволни спортни организации на ведомствен принцип към съответните отраслови профсъюзи:

ДСО Академик - на преподавателите и студентите във висшите и полувисшите учебни заведения, както и на работещите в областта на науката.

ДСО Динамо - на служителите и работниците в системата на пощите, съобщенията, леката и хранително-вкусова промишленост.

ДСО Енергия (преименувана през октомври с. г. на ДСО Торпедо) - на служителите и работниците в системата на транспорта, тежката промишленост, електрификацията и минното дело.

ДСО Спартак - на служещите в системата на Министерството на вътрешните работи (МВР).

ДСО Строител - на работещите в областта на строителството, здравеопазването, земеделието, горската и дърводобивна промишленост, както на военнослужещите в Трудовата повинност.

ДСО Червено знаме - на работещите в областта на местната администрация, търговията, културно-просветните учреждения, банковото и застрахователно дело.

Продължават да съществуват и спортни клубове на военнослужещите в Българската народна армия (БНА).

Взето е решение новият шампионат да се провежда, както в СССР, по системата "пролет-есен" и да започне през месец март следващата година. През есента на 1949 г. са уредени квалификационни турнири за определяне състава на "А" РФГ, в която се играе по системата пролет-есен. Левски печели квалификационния турник, а основния му съперник ДНВ не успява да се класира за новоучредената "А" РФГ. В краят на 1949 г. с решение на Българската комунистическа партия, отборът е закрит, а после преименуван на ДСО Динамо (спортна организация на служителите и работниците в системата на пощите, съобщенията, леката и хранително-вкусова промишленост) по съветски образец. Освен всичко това на отборът е наложено да заиграе с жълто-червени екипи. В контраст на непопулярността на това решение петдесетте години на XX век започват с нова седма титла за Левски, спечелена през 1950 г. За съжаление, доброто начало се оказва илюзорно и петдесетте и ранните шейсет години на века са най-злощастните за отбора, в които той три пъти завършва на пето място: 1952, 1954 и 1955, а през 1963 достига дъното с шеста позиция в края на първенството.

Глътка въздух се оказва спечелената през 1953 г. титла, след която настъпва „сух“ период без шампионски успехи за отбора, който продължава повече от десетилетие. През тези години в българското първенство доминира създаденият през 1948 г. отбор на Българската армия ЦДНА, който печели 9 поредни титли. Интересен факт е, че Левски печели титлата от 1953 не без доза късмет: най-добрите играчи на ЦДНА, Строител (София) и Спартак (София) са привикани в новосформиран националния отбор, като по този начин синия тим ще завърши с точка преднита пред опонента си, а другите отборите на Строител и Спартак ще се окажат едни от изпадащите. С този си успех Левски къса една верига от 12 поредни титли на "армейците": от 1951, 1952 и от 1954, 1955, 1956, 1957, 1958, 1959, 1960, 1961, 1962.

Тези години са и едни от най-тежките, защото игрище "Левски" бива национализирано от държавата, с цел на негово място да бъде изграден национален стадион. Състоянието се влошава, тъй като от отбора се сблъскват и с много проблеми, свързани с т.нар. спортно райониране, заради което са принудени да сменят често местата, на които тренират и провеждат мачовете си, като често играят на игрища почти без публика, поради липса на злителски трибуни. Въпреки че през 1957г. името на отбора е сменено отново на Левски в следствие на започналата десталинизация в България, отборът продължава да търси своя образ отпреди войната.

Левски и неговото "Атомно" нападение(1963-1968)

След няколко спечелени купи на Съветската армия (1956, 1957 и 1959 г.) отборът възвръща поизгубения си блясък. През 1963 г. официално е открит новият стадион „Левски“ в столичния район Подуяне, като по този начин Левски най-накрая открива свой дом, а скитническите години завършват. През шейсетте години изгряват звездите на няколко легендарни за отбора футболисти - Георги Аспарухов, Георги Соколов, Бисер Михайлов, Кирил Ивков, Иван Вуцов и Александър Костов. С тяхна помощ отборът с треньор чехословашкия специалист Рудолф Витлачил става шампион след дванайсетгодишно прекъсване през 1965 г.[10]

През есента на същата година е и дебюта на отбора в европейските клубни турнири - на 12 септември 1965 г. Левски губи първия си мач срещу шведския Юргорден с 1:2, но по-късно го отстранява след победа в реванша в София с 6:0 на 3 октомври 1965 г. Паметни мачове следващия кръг на турнира за Купата на европейските шампиони са сблъсъците с португалския Бенфика Лисабон, воден от Еузебио, в които Левски е отстранен след 2:2 и 2:3[11].

До края на десетилетието сините успяват за завоюват още една шампионска титла (през 1968 г.) и една купа на страната (през 1967 г.), след която отборът е отстранен от италианския Милан в турнира за Купата на носителите на купи след силна игра и 1:1 в София и загуба с 1:5 в Милано.

Шейсетте години на века може и да не са най-успешните за Левски, ала именно това десетилетие ще се запемети в съзнанието на "сините" запалянковци. Тимът ще събере в атаката си нападатели като: Димитър Йорданов (Кукуша), Александър Димитров Костов, Христо Илиев (Патрата), Георги Апостолов Соколов (Соколето), Цветан Веселинов (Меци) и, разбира се - легендата на клуба Георги Аспарухов (Гунди), които ще бъдат запомнени като "Атомното нападение", като на такава селекция от невероятни нападатели Левски никога повече няма да може да разчита. В тези години се заражда и голямото съперничество между отбора на Левски и този на ЦСКА. Мачовете между двата противника винаги са много напрегнати и ожесточени, поради което са наречени Вечното дерби на българския футбол. На 17 ноември 1968 г., в година, в която "червените" са върху крилете успеха, "сините" отбелязват една от най-големите победи над съперника си, разгромявайки го със 7:2, мач, който ще се окаже и "лебедовата песен" на този невероятен екин на "синьото" десетилетие.

Левски-Спартак (1969-1985)

В края на шейсетте години на XX век идва нова вълна на реформи в българския футбол, част от които са масовите обединения на клубове. Така на 22 януари 1969 г. Левски е обединен с отбора на Спартак (София) и Спортист (София) под покровителството на Министерството на вътрешните работи. Името на отбора отново е сменено - този път на Левски-Спартак. Това е обратна точка в цялата история на клуба. Попадайки под шапката на МВР синият тим ще спечели изключителни облаги от това че се превръща в спортна секция (ведомствен отбор) на народната милиция, ала в последствие ще изгуби народната си обич и престиж като се покрие с прозвището на "втори отбор на комунистическата власт".

През 1970 г. отборът печели поредния си дубъл, триумфирайки в шампионата и в турнира за Купата на Съветската армия. Успехите на отбора обаче са помрачени от трагедията със смъртта на Георги Аспарухов и Никола Котков, които загиват в автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г.

Дълбока спортно-техническа промяна за клуба е тази, че ако през досегашното му съществуване е разчитал на собствените си възпитаници от ДЮШ, то през седемдесетте години на двадесетия век в отбора навлизат много футболисти продукт на други школи: от Спартак (София) (някои от които се превръщат в легенди на клуба): първо Стефан Аладжов, осемндасет годишният Павел Панов (всъщност юноша на Септември (София), който е изиграл само един сезон за Спартак (София)), а още: Добромир Жечев - Бобата, Милко Гайдарски - Пилето, Васил Митков - Шопа, Людмил Горанов, Михаил Гьонин, Георги Цветков - Цупето, Иван Стоянов - Типеца, юношите на Марек Кирил Миланов, Спартак (Плевен) Пламен Николов и Тодор Барзов, на Черноморец (Бургас) Руси Гочев, на Ком (Годеч) Стефан Павлов, а от юношите на самия отбор ще се запомнят едва: Войн Войнов, Георги Тодоров, Цветан Веселинов. Тези играчи извоюват титлите през 1974, 1977 и 1979 г. и купата на България през 1971, 1976, 1977 и 1979 г. В европейските клубни турнири отборът достига до четвъртфинали за Купата на носителите на купи през 1970 и 1977 г. и за Купата на УЕФА през 1976 г. През тези кампании Левски побеждава отбори като Аякс Амстердам, Барселона, МСВ Дуисбург и Атлетико Мадрид[12].

Витоша - таланти, скандали, професионален футбол (1985-1990)

В началото на осемдесетте години от детско-юношеската школа на клуба излиза поредната генерация млади звезди, постигнали успехи не само в клуба, но и с националния отбор, като Петър Курдов, Емил Спасов, Михаил Вълчев, Емил Велев, Наско Сираков, Николай Илиев, Борислав Михайлов и Божидар Искренов. През 1984 г. Левски успява да спечели безпрецедентен требъл, спечелвайки първенството, купата на Съветската армия и новосъздадената Купа на НРБ в един сезон. Освен това отборът триумфира като шампион и през 1985 и 1988 г., печели купата на Съветската армия през 1982, 1987 и 1988 г. и Купата на НРБ през 1986 г. В Европа сините достигат четвъртфинал за Купата на носителите на купи през 1987 г., а преди това две поредни години отстраняват германския ФФБ Щутгарт.

Десетилетието е помрачено от финала за купата на България, игран на 19 юни 1985 г. След много грубости и сблъсъци между футболисти на двата отбора Централният комитет на БКП взима решение за разформироването на двата отбора. Месец по-късно отборите са възстановени, но с нови имена. Левски-Спартак е преименуван на Витоша.

След промените от 10 ноември 1989 г. отборът връща името си Левски-Спартак. Но само за два месеца. На 30 януари 1990 г. сините отново връщат оригиналното си име след 21 години.

Върхове и разочарования (1990-1999)

Първите години след промените в България са изключително тежки. Отборът е в тежка финансова и управленческа криза, не може да играе и на собствения си стадион, регистрира четвърто място през 1990 и шесто през 1991. Въпреки слабото начало годините след промените ще бъдат запомнени с изграждането на един от най-силните отбори на Левски в историята. Това става докато президент на клуба е Томас Лафчис. Под ръководството на треньорите Иван Вутов и по-късно на Георги Василев сините печелят за първи път три поредни титли (1993, 1994 и 1995 г.) и три купи на страната (1991, 1992 и 1994 г.). На крачка са от влизане в групите на новосъздадената Шампионска лига, отстранявайки шотландския Глазгоу Рейнджърс с 2:3 и 2:1, но отстъпвайки на германския Вердер Бремен с 2:2 и 0:1[13]. За тоталната хегемнония на отбора в първенството говорят и реализираните разгромни победи срещу преките конкуренти за титлата (7:1 срещу ЦСКА и 8:0 срещу Локомотив (София) и 6:1 срещу Ботев (Пловдив) през сезон 1994/95[14]).

В тези години футболистите на Левски са и с големи заслуги в националния отбор, завършил на четвърто място на Световното първенство през 1994 г. Сред тях са Пламен Николов, Цанко Цветанов, Петър Хубчев, Златко Янков, Даниел Боримиров и Наско Сираков.

След големите успехи и трансферите на звездите на отбора в чужбина следва период на спад и разочарования. Четири поредни сезона Левски не успява да се пребори за шампионската титла. Освен това четири поредни години отборът се представя изключително слабо и в участията си в Европейските клубни турнири, допускайки загуби от отбори като Айндрахт (Аалст), Олимпия (Любляна) и то на два пъти, Слован (Братислава) и ФК Копенхаген (Копенхаген), като успява да отстрани единствено Динамо (Букурещ) и Локомотив-96 (Витебск). Единственият успех в този период е спечелването на купата на България през 1998 г. след убедителна победа с 5:0 над ЦСКА.

Новият век (2000-2010)

Възраждането на отбора се случва през 1999 г. Първо, през пролетта е завършен ремонтът на клубния стадион „Георги Аспарухов“ и отборът се завръща на него след като седем години играе на Националния стадион. През лятото начело на отбора застава сръбският треньор Люпко Петрович, който се заема с изграждането на нов силен отбор. С играчи като Георги Иванов - Гонзо, Александър Александров, Предраг Пажин, Димитър Иванков, Илиян Стоянов и Саша Симонович успехите не закъсняват. В началото на XXI век отборът печели нови три титли поред (2000, 2001 и 2002 г.), както и три купи (2000, 2002 и 2003 г.) От участията на Левски в европейските клубни турнири в този период ще се запомнят с отстраняването на Хайдук (Сплит) и сблъсъците с Ювентус, Бешикташ (Истанбул), Галатасарай, Челси (Лондон), Динамо (Киев), отстаняването на Славия (Прага) и отпадането от Ливърпул. Ще запомним и много неприятните отпадания от не по-класните Щурм (Грац) и Беверен (Беверен). В първенството също следва нов спад в играта, като отборът три поредни години (2003, 2004, 2005) завършва на второ място. Макар че не съумява да спечели титлата през сезон 2004/2005 новият треньор - бивш капитан на отбора - Станимир Стоилов е твърдо решен да изгради един силен и класен роден отбор. Амбициозният млад мениджър успява в задачата си и донася за тима титлите през 2006 и особено през 2007, когото сините доминират в първенството. За съжаление следващия сезон е провал и Стоилов е уволнен. През 2009г друг бивш играч на сините - Емил Велев - донася за сега последната 26-та титла на Левски. Първото десетилетие на века се оказва най-успешното за Левски, който печели цели шест титли (2000, 2001, 2002, 2006, 2007, 2009), а в други четири сезона се окичва със среброто (2003, 2004, 2005, 2008) и само през 2010 завършва на трето място. Пет пъти пък е носител на Националната купа: (2000, 2002, 2003, 2005, 2007), печели и три Суперкупи на страната (2005, 2007, 2009), като веднъж е и финалист (2006), постига и три Дубъла за десетилетието (2000, 2002, 2007).

локо софия

История Началото датира от 1929 г. Група железничари от тогавашната ж.п. работилница в София, силно ...История 

Началото датира от 1929 г. Група железничари от тогавашната ж.п. работилница в София, силно пленени от чара на футболната игра решават да оформят организационно своята дейност, създавайки Железничарски спортен клуб (ЖСК). Денят е 15 май 1929 г.! На 4 юни е изигран и първият официален мач и постигната първата победа – 2:1 срещу БГ София (Ботев-Гладстон).Официално клубът е регистриран в началото на септември. През 1940 г. един великолепен отбор на ЖСК става футболен първенец на страната. В шампионския състав личат имената на Стою Недялков (капитан), Сл. Виденов, К. Костов, Д. Маринов, Ст. Ангелов, Ас. Милушев, Крум Милев, Л. Хранов. През 1945 г. клубът приема името “Локомотив” и още в първия следвоенен шампионат отново е шампион! По-нататъшната съдба на софийския “Локомотив” се определя (и за добро, и за лошо) от настъпилите политически и стопански промени. В спорта, а най-много във футбола, се появяват държавно толерирани отбори и “Локомотив” с много воля, любов и дързост достойно отстоява мястото си във футболния елит, без да се числи към галениците на строя. В периода 1969-1971 г. e обединен със Славия, като след отделянето на Локомотив през 1971 г. актива на ЖСК Славия се прибавя към този на Славия. Постигнатите шампионски титли (1964 и 1978), спечелването на купата на страната (1948, 1953, 1982 и 1995), успехите в турнирите на УЕФА и много други победи са пример за човешки и спортен дух, за непресъхваща клубна любов. Един най-нов, модерен период за “Локомотив София” започва от 1994 г., когато с настъпване на демокрацията в България, клубът е поет от Николай Гигов. Статутът на футболния клуб е професионализиран. За една състезателна година (1994-1995) от отбор едва спасил се от изпадане в “Б” група “Локомотив” спечелва сребърните медали на шампионата и купата на Република България. Днес ПФК Локомотив София е сред елитните футболни клубове на България, участник в турнирите на УЕФА. Разполага със 22 хиляден стадион и Детско-юношеска школа, една от най-продуктивните в страната. Най-ценното за клуба, разбира се, е искрената любов на неговите немногобройни, но за това пък верни привърженици.

Успехи 


Локомотив София - рекорди 
  • НАЙ-ГОЛЯМА ПОБЕДА В ПЪРВЕНСТВОТО: 9:0 срещу Черноморец Бургас (София) - 2007 г.
  • НАЙ-ГОЛЯМА ПОБЕДА ЗА КУПАТА НА БЪЛГАРИЯ: 11:1 срещу Чавдар Б.Слатина - 1991 г.
  • НАЙ-ГОЛЯМА ЗАГУБА В ПЪРВЕНСТВОТО: 0:8 срещу Левски София - 1994 г.
  • НАЙ-ГОЛЯМА ЗАГУБА ЗА КУПАТА НА БЪЛГАРИЯ: 1:5 срещу Велбъжд Кюстендил - 2001 г.
  • НАЙ-МНОГО СПЕЧЕЛЕНИ ТОЧКИ: 72 - 2007 г.
  • НАЙ-МАЛКО СПЕЧЕЛЕНИ ТОЧКИ: 10 - 1950 г.
  • НАЙ-МНОГО ОТБЕЛЯЗАНИ ГОЛОВЕ: 70 - 2007 г.
  • НАЙ-МАЛКО ОТБЕЛЯЗАНИ ГОЛОВЕ: 16 - 1950 г.
  • НАЙ-МНОГО ПОБЕДИ: 23 - 2007 г.
  • НАЙ-МАЛКО ПОБЕДИ: 4 - 1950, 1958 г.
  • НАЙ-МНОГО РАВЕНСТВА: 13 - 1993 г.
  • НАЙ-МАЛКО РАВЕНСТВА: 0 - 2006 г.
  • НАЙ-МНОГО ЗАГУБИ: 17 - 2002 г.
  • НАЙ-МАЛКО ЗАГУБИ: 3 - 1958 г.
  • НАЙ-МНОГО ДОПУСНАТИ ГОЛОВЕ: 48 - 2002 г.
  • НАЙ-МАЛКО ДОПУСНАТИ ГОЛОВЕ: 16 - 1978 г.
  • НАЙ-СЛАБО КЛАСИРАНЕ: 11-то място - 1980, 1994 г.
  • НАЙ-ВЪЗРАСТЕН ФУТБОЛИСТ: Дончо Донев, 38 години - 2005 г., Христо Койлов, 38 години - 2007 г.
  • НАЙ-МЛАД ФУТБОЛИСТ: Атанас Михайлов, 16 години - 1965 г.
  • ИГРАЧ С НАЙ-МНОГО МАЧОВЕ В НАЦИОНАЛНИЯ ОТБОР: Атанас Михайлов - 43
  • ИГРАЧ С НАЙ-МНОГО ГОЛОВЕ ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ОТБОР: Атанас Михайлов - 23
  • НАЙ-МНОГО МАЧОВЕ ЗА ЛОКОМОТИВ: Атанас Михайлов - 348
  • НАЙ-МНОГО ГОЛОВЕ ЗА ЛОКОМОТИВ: Атанас Михайлов - 145
  • НАЙ-МНОГО ПОРЕДНИ СРЕЩИ БЕЗ ЗАГУБА В ЕВРОПЕЙСКИТЕ КЛУБНИ ТУРНИРИ - 8
  • НАЙ-ГОЛЯМА ПОБЕДА В ЕВРОТУРНИРИТЕ: 6:0 срещу Нефтчи Баку - 1997 г.
  • НАЙ-ГОЛЯМА ЗАГУБА В ЕВРОТУРНИРИТЕ: 1:6 срещу Андерлехт Брюксел - 1978 г.
  • РЕКОРДНИ СУМИ ПОЛУЧЕНИ ОТ ТРАНСФЕР: 2 170 000$ от Динамо Киев за Георги Пеев - 2001 г.; 2 250 000Е от Динамо Москва за Цветан Генков - 2007 г.
  • РЕКОРДНА СУМА ПЛАТЕНА ЗА ТРАНСФЕР: 1 000 000 DM НА ЦСКА София за Анатоли Нанков - 1998 г.
  • НАЙ-ПОСЕТЕНА СРЕЩА НА СТАДИОН ЛОКОМОТИВ: 25 000 зрители срещу Спартак (Вн) и срещу Левски през 1985 г.
  • НАЙ-СЛАБО ПОСЕТЕНА СРЕЩА: 100 зрители срещу Спартак Плевен през 2002 г.


Локомотив София през последните 10 сезона 
  • 1998/1999 "А" група 4 място
  • 1999/2000 "А" група 9 място
  • 2000/2001 "А" група 8 място
  • 2001/2002 "А" група 8 място
  • 2002/2003 "А" група 10 място
  • 2003/2004 "А" група 9 място
  • 2004/2005 "А" група 6 място
  • 2005/2006 "А" група 4 място
  • 2006/2007 "А" група 3 място
  • 2007/2008 "A" група 3 място
  • 2008/2009 "A" група 5 място
  • 2009/2010 "A" група 4 място


ФК Байерн Мюнхен

История Байерн Мюнхен е основан на 27 февруари 1900 г. от членове на Гимнастически Клуб Мюнхен. ...История 

Байерн Мюнхен е основан на 27 февруари 1900 г. от членове на Гимнастически Клуб Мюнхен. Клубът играе първите си игри в местната Баварска Лига. Първият по-голям успех на Байерн идва през 1926 г. - шампион на Южна Германия, успехът е повтоторен отново две години по-късно. Първата им титла е спечелена през 1932 г. след победа над Айнтрахт Франкфурт с 2:0 на финала. С идването на Хитлер се слага край на развитието на клуба, защото президента и старши треньора на Баварците са евреи и трябва да напуснат страната, както и много от играчите. Клубът е заклеймен за еврейски, което било неуместно.

След войната Байерн става член на Южната Дивизия на немската Първа Дивзия, която е била разделена на пет части по това време, наричана още Оберлига. Баварците мизерствали и през 1955 изпитали унижението на отпадането в по-долна дивизия. Следващата година, обаче, клубът се завръща в Оберлига и дори печели първата си купа на Германия, биейки на финала Фортуна Дюселдорф с 1:0. Клубът се превърнал в един от водещите, но изпитал финансови трудности и банкрутирал в края на 50-те. Фабрикантът Роланд Едлер дал на клуба нужните пари и си спечелил президентството на клуба за четири години. През 1963 г. Оберлигите били разформировани и се сформирала Първа Бундеслига. Баварците били пренебрагнати от първоначалния състав, но си спечелили промоция в нея две години по-късно с тим, пълен с млади таланти като Франц Бекенбауер, Герд Мюлер и Сеп Майер - бъдещите звезди на Байерн и Германия.

През първият си сезон в Бундеслигата отборът завършва трети и печели втората си купа на страната. На следващата година правят първото си европейско участие в Купата на носителите на купи. Те печелят първият си Европейски трофей след победа в драматичен финал над шотландския Рейнджърс, на който Франц Рот отбелязва решителния гол в продълженията. Същият сезон отборът от Мюнхен печели трета купа на Германия, но малкият прогрес сменя треньора като на поста идва Бранко Зебек. Той превръща отбора в дисциплинирана машина и става първия треньор направил дубъл - титла и купа на Германия през 1969 г.

През 1970 идва друг треньор на мястото на Зебек - Удо Латек. След като печели Купата на Германия през първият си сезон през втората си година начело печели трета титла след драматичен мач срещу Шалке 04, който е първият мач на новият Олимпийски стадион, а също и първият от Бундеслигата предаван по телевизията. Баварците печелят този мач с 5:1 и така затвърждават титлата и няколко рекорда като този за най-много голове в един сезон. Байерн печели и следващите две титли, но зенитът на отбора е през 1974, когато на финала на Купата на европейските шампиони побеждават испанският шампион Атлетико Мадрид с 4:0 в преиграването. На следващата година Баварците не се представят убедително на местно ниво, но защитават Европейската си титла след финал срещу английския Лийдс Юнайтед след голове на Мюлер и Рот. На следващата година отборът побеждава френския шампион Сент Етиен на финала в Глазгоу, отново след гол на Франц Рот. Най-големият успех на това поколение идва същата година с финала за Междуконтиненталната Купа, спечелен срешу бразилския Крузейро.

80-те са период на неуспехи и провали за Байерн с много промени в организацията и финансови проблеми. Две титли били спечелени през 1980 и 1981, но следващите две години отборът не успява да спечели абсолютно нищо. След този период бившият треньор Удо Латек. През първият си сезон отборът печели купата на Германия през 1984, а в следващите години печелят 5 от 6 възможни титли на Германия. Големи международни трофей, обаче обягват на немците след като те стигат до два загубени финала за КЕШ през 1982 срещу Астън Вила и през 1987 срещу ФК Порто. След титлата си през 1990 отборът попада в дупка. През сезон 1991/1992 Баварците завършват на 5 точки от линията на изпадане. През сезон 1993-1994 на треньорския пост идва Франц Бекенбауер, който печели титлата на Германия след 4 години. Тогава Кайзера е избран за президент на Мюнхенци, но клубът не прави олеми успехи. По това време играчите му се появяват по-често по жълтите вестници отколкото в спортните, което спечелва прякора ФК Холивуд. През 1996 Бекенбауер се връща на треньорския пост. Това повлиява моментално като клубът печели Купата на УЕФА същия сезон, побеждавайки на финала Бордо на Зидан.

В периода 1998-2004 треньор на клубът е Отмар Хитцфелд, който се оказва най-успешния в историята на Байерн. През първият си сезон Хитцфелд печели титлата на страната и достига финал на Шампионската лига, изгубен в продълженията от Манчестър Юнайтед. През следващия сезон клубът печели трети дубъл, а през 2001 г. Баварците печелят нова титла. На европейско ниво тимът спечлва нова титла в Шампионската Лига след дузпи на финала срещу испанския ФК Валенсия, а по-късно и Междуконтинентална Купа. През 2002 Баварците не печелят нищо, но на следващата година правят пореден дубъл. През 2004 клубът се проваля в трите турнира, в които участва - Шампионската Лига, Бундеслигата и Купата на Германия. Това довежда до до края на една ера след уволнението на Хитцфелд.

„Алианц Арена“

На кормилото на Байерн застава Феликс Магат. През първите си два сезона Той печели два дубъла, като води клуба до юбилейната 20-та титла. Третият му сезон е провал и той е заменен от Хитцфелд. Въпреки това Баварците завършват на 4-то място и не успяват да се класират за Шампионската Лига след 12 години. Вотбора се правят големи промени като се продава половината отбор и на негово място идват 9 нови души.

Междувременно през 2005 Байерн се мести на Алианц Арена, построен специално за Световното през 2006. Стадионът е споделян с местния отбор ТСВ Мюнхен 1860, който по-късно фалира и изпада във Втора Бундеслига, като продава своя дял от стадиона на 20-кратните шампиони.

Официален фен клуб на Байерн в България 

„Байерн-България” е първият български фенклуб, обединяващ привърженици на баварския колос Байерн Мюнхен от цяла България. С нелеката задача да създаде фенклуба се захваща Хаго Бабикян, първият председател на сдружението. „Байерн-България” е признат от немския фенклуб на тима и официално започва съществуването си на 30.10.2008 г. Учредители на фенклуба са 28 човека, а при първото Общо събрание, на 21.02.2009 г. броят на членовете вече е 55! Тогава е избран и новият председател Мартин Димитров, който още с първите си месеци на управление показа, че е твърдо решен да направи Байерн-България сдружение със стройна организация и място за всички фенове на Байерн в България. Второто общо събрание се проведе на на 23.01.2010 г. и избра третия председател в историята на фенклуба – Димитър Димитров.

За краткото време на съществуване на фенклуба се организираха редица мероприятия, донесли много приятни преживявания на неговите членове. Някои от тях имаха и възможността за пръв път да се докоснат отблизо до отбора на Байерн Мюнхен. Бяха организирани екскурзии до Белград и Букурещ за мачовете съответно срещу Цървена звезда и Стяуа. Част от нашите членове пък посетиха Мюнхен и наблюдаваха на живо на „Алианц Арена” бенефиса на големия Оливер Кан. За всеки по-интересен мач на тима път се организират сбирки в бирарии в София и провинцията, където заедно съпреживяваме изявите на любимия отбор, като се възползваме и от 15% отстъпка.

Друг бонус за нашите членове е, че те имат възможносттта да пазаруват фен-артикули на Байерн със значително намаление. На няколко пъти бяха правени големи поръчки, които зарадваха много привърженици на баварския гранд в България.

Форумът на Фенклуба има и футболен отбор, който е неговата най-голяма гордост и същевременно най-добра реклама. Тимът на Байерн-България играе повече от успешно в българската Форумлига. Още в първия си сезон отборът, напук на всички очаквания, мачка наред всички съперници във Втора лига и е на път по безапелационен начин да се класира в по-горното ниво на турнира. Всеки наш член получава правото да участва в отбора и гордо да носи емблемата на Байерн на гърдите си, ако успее да покаже нужните качества.

ФК Барселона

В периода 1922-1957  ”Les Corts”, сцена на една успешна епоха Стадионът „Лес Кортс”, тържествено ...В периода 1922-1957  ”Les Corts”, сцена на една успешна епоха 

Стадионът „Лес Кортс”, тържествено открит през 1922 година, поставя началото на израстването на клуба по време на „Златната ера”(1919-1929). Този прекрасен период бива внезапно прекъснат от избухването на Гражданска война в Испания и последиците от нея. Въпреки това на стадиона предстои да изживее още един величествен период, този с петте купи на Барса.

Началото на славните години – El Camp dels Corts 

Десетилетието между 1919 и 1929 е смятано за „Златна епоха” в историята на Барселона, когато клуба се слави с играчи като Самитиер, Алкантана, Самора, Сахи, Пиера и Санчо, чийто умения привличат тълпите и клубът започва да се идентифицира с Каталунската националност по време на един взискателен и труден период.

На 20 май 1922 година официално е открит новият стадион „Лес Кортс”, който скоро станал известен като „Катедралата на футбола”. Това бил един великолепен стадион с капацитет от 30,000 души, който по-късно бил удвоен до 60,000. На празненствата по случай 25-тата годишнина на клуба през 1924 година, почетени от известният плакат нарисуван от Валенсианския художник Josep Sagrelles, футболен клуб Барселона имал 12,207 членове, което давало предпоставка за светло бъдеще. Пет години по-късно, през сезон 1928-29 Барселона печели първата от многото си титли от Испанската Лига. Връхна точка в един период, в който Барселона спечелва Каталунския шампионат през 1923-24, 1924-25, 1925-26, 1926-27 и 1927-28 и Испанския Шампионат през 1924-25, 1925-26 и 1927-28. До последната победа се достига след две преигравания на мача с Реал Сосиедад и героично представяне от вратаря на Барса Franz Platko, който по-късно бил възхвален в стихотворение от Рафаел Алберти.

Трудни времена 

По средата на 20-те Барселона страда от предвестията за Гражданската война, която ще бележи идващото десетилетие. На 14 юни 1925 година, по време на диктатурата на Примо де Ривера (испански диктатор от този период), в един домакински мач, на Orfeo Catalan, тълпата започнала да се присмива на Националния Химн на Испания и като репресивна мярка правителството затворило стадиона за шест месеца, който по-късно били намалени до три, и принудили Гампер да подаде оставката си като клубен президент. Пет години по късно на 30 Юли 1930г основателят на клуба починал. Въпреки че продължавал да притежава играчи от нивото на Ventolra, Raich и Escola клубът навлязъл в период на западък, точно когато политическите конфликти засенчвали спорта сред обществото. Барселона се изправила пред криза на три фронта: финансов, социален(изразяващ се в спад на членовете) и спортен, където въпреки че спечелили Каталунският Шампионат през 1929-30, 1930-31, 1931-32, 1933-34, 1935-36 и 1937-38, то успехът в Испания все им убягвал.

Ефектът от Гражданската война 

Месец след като Гражданската Война започнала, президентът на Барселона Josep Sunol бива убит от войниците на Franco близо до Гуадалахара. За щастие отборът бил на турне в Мексико и САЩ, което въпреки че подобрило финансовото състояние на клуба, също се отразило на изпращането на заточение на половината отбор в Мексико и Франция. На 16 Март 1938 година фашистите пускат бомба над клубната обществена сграда и причиняват сериозни поражения. Няколко месеца по-късно Барселона попада под фашистка окупация и като символ на Каталунската националност клубът, който в момента имал само 3,486 членове, бил изправен пред редица сериозни проблеми. През Март 1940, marques de la Masa de Asta Enric Pineyro, близък съдружник на режима на Франко, бил назначен за президент. По същото време името на клуба било сменено от английското и оригинално Futbal Club Barcelona на Испанското Club de Futbol Barcelona, (името било окончателното възстановено през 1973), и четирите червени линии на Каталунския герб били намалени до две, като оригиналът не е възстановен до 1949 година.

От ръба на изпадането до Copa Latina (1949) 

През 40-те години клубът постепенно се възстановява от кризата, която почти го довежда до изпадане през 1942, въпреки че отборът печели Испанската купа същия сезон. По време на следващия сезон скандалният мач срещу Мадрид, в който съдията и полицията заплашват играчите на Барса, кара Pineyro, който се чувства отвратен от заплахите отправени по адрес на отбора, да подаде оставка като президент на отбора. Със спечелването на Испанската лига през 1944-45, 1947-48 и 1948-49, както и на Copa Latina през 1949, клубът изглежда тотално е променил състоянието си и оставил проблемите от предишните години зад него. С играчи от ранга на Cesar, Basora, Velasco, Curta, братята Gonzalo, Seguer, Biosca и Ramallets като членове, клуба посреща своята 50-та годишнина през 1949 подкрепян от 24,893 членове и спечелил общо 21 Шампионата на Каталуния, 9 купи и 4 титли от Испанското първенство.

Kubala и петте купи 

С пристигането на Ladislau Kubala през Юни 1950, скоро става ясно, че Барса са се превърнали в прекалено голям отбор за техният стадион Les Corts. Между 1951 и 1953 Барселона печели всичко възможни купи – Испанската лига през 1951-52 и 1952-53 и Испанската купа през 51, 52 и 53 година. По време на сезон 1951-52, благодарение на знаменитата си атакуваща формация в състав Basora, Cesar, Kubala, Moreno и Manchon съставът печели петте купи: Испанската лига, Испанската купа, Latin Cup, трофеите Eva Duarte и Martin Rossi.

В периода от 1957 до 21 век  Ноу Камп приветства Барселона към Бъдещето 

Ладислау Кубала бил твърде голяма личност за “Les Corts” и Клуба продължил с откриването на Ноу Камп (1957). Едни от най-великите играчи на света са имали честта да играят на този стадион (Кубала, Кройф, Марадона, Шустер, Стоичков, Роналдо...), а през 1990 е сцена на едни от най-зрелищните мачове играни някога, благодарение на незабравимия “Dream Team”. И докато Клуба продължава да израства, стадиона постепенно е разширен и подобрен.

КАМП НОУ [

(в превод "ново игрище")

Кулминационния момент е злочестата афера с Ди Стефано, при която Аржентинската звезда най-накрая подписва с “Реал Мадрид”, което води до уволнението на президента на Барса Enric Marti Carreto. Неговия наследник Francesc Miro-Sans влага всичката си енергия с построяването на стадиона “Ноу Камп”, който е открит на 24-ти септември 1957 г. Новия стадион има 90 000 души капацитет и е идеалната обстановка за отбор който туко що е спечелил своята последна и най-нова купа, и има вече 40 000 членове. Начело с треньора Helenio Herrera ,отборът, с отлични футболисти като Kocsis, Czibor, Evaristo, Kubala, Eulogio Martinez, Suarez, Villaverde, Olivella, Gensana, Segarra, Gracia, Verges и Tejada, става Шампион на Испания през 1958-1959 и 1959-1960, и печели Купата на УЕФА през 1957-1958 и 1959-1960. За съжаление 60-те години не били продължение на техния успех и отбора печели само 3 трофея през това десетилетие: Купата на Испания през 1963 и 1968, и Купата на УЕФА през 1966 г. Въпреки това Клубът все повече и повече се солидаризирал с Каталунската Общественост по онова време и станал известен като “more than a club” (повече от клуб), заради своята обществена и социална важност. Клубът отново става център на националистическа емоционалност през периода на диктатура, която била тежко повалена от други известни манифестации на Каталунското Общество.

Пристигането на Йохан Кройф 

Барса печели Купата на Испания през 1971 г. И през октомври започва работа по Palau Blaugrana (залата за Баскетбол) и Ледената пързалка за Хокей. Две години по-късно, през 1973 г., подписването на легендата Йохан Кройф поставя последните щрихи на чудесната нападателна линия - Rexach, Asensi, Cruyff, Sotil i Marcial, благодарение на които отбора става Шампион на Испания през 1973-1974. На връх 75-тия юбилей на Клуба членовете станали 69 566, правещи го най-могъщия спортен клуб на света.

Ерата на Josep Lluis Nunez започва 

Със спечелването на Испанската купа през 1978 Josep Lluis Nunez става президент на 6 май с ясно послание за съживяване и възобновяване. От този момент Клубът започва значителен период на разширяване и финансова стабилност свързана е увеличаване на членовете на Клуба, поземлени подобрения, и най-вече спортен успех. С 30 000 Каталунци присъстващи на финала Барса печели КНК (Купа за Носители на Купи) през 1979, а след това Испанската лига през 1984 под ръководството на Terry Venables, точно преди чудесната ера на “Дрийм Тийма” на Кройф, с който Барса става 4 пъти Шампион на Испания през периода от 1990 до 1994, както и печели първото издание на Шампионската Лига на 20-ти май 1992 на легендарния стадион Уембли.

Йохан Кройф  Европейски клубен шампион 1992 г. 1992 - Европа е синьо-червена 

===Христо Стоичков


След това се появява Боби Робсън, с който отборът печели КНК, Купата на Испания и Суперкупата на Испания през сезона 1996-1997. След него начело на Барса застава Луис ван Гаал с който отбора става 2 пъти Шампион на Испания през 1997-1998 и 1998-1999, като за първи път от 39 години насам отбора прави “дубъл” (шампион на Испания + Купа на Испания).

Имена като Migueli, Санчес, Караско, Шустер, Урути, Марадона, Субисарета, Линекер, Бакеро, Бегиристайн, Амор, Куман, Лаудруп, Ферер, Стоичков, Гуардиола, Ромарио, Серхи, Абелардо, Роналдо, Луис Енрике, Фиго, Ривалдо, Клайверт, Пуйол, Савиола дават своя принос за тази убедителна ера на успех. Тържеството по случай 100-годишнината на Клуба съвпада с пристигането на новия президент Жоан Гаспарт, чиито усилия са насочени към изпълнение на новите тренировъчни средства “Ciutat Esportiva Joan Gamper” в Sant Joan Despi

През 21-ви век 
Йохан Кройф печели Примера Дивисион четири последователни пъти
начело на Барса

Уникалната обществена позиция на Барса продължава да расте. Барселона е единственият отбор в Европа който се е класирал всяка година за Европейски Футболни турнири от стартирането им през 1955 до днешни дни, а със спечелените 4 Купи за Носители на Купи Барса е недосегаема на върха. Каталунците са рекордьори по отношение на спечелени Купи на Испания – 24 на брой. Останалите спортни отдели са еднакво успешни на национално и международно равнище. В момента членовете на Клуба наброяват 105 706 души, а фен-клубовете са около 1508 от цял свят.

Отборът е създаден на 29 ноември 1899 г. Оттогава клубът е спечелил 3 трофея КЕШ, 4 трофея КНК, 3 трофея Купа на УЕФА, както и 24 Купи на краля (Купа на Испания). Тимът е бил 18 пъти шампион на Испания, като с тези трофей се нарежда сред най-титулованите клубове в Европа.

Отборът играе на огромния стадион Ноу Камп, чийто капацитет е 98 772 седящи места — най-големият футболен стадион в европа. В отбора са играли легенди като Христо Стоичков, Йохан Кройф, Марадона, Роналд Куман, Роналдо, Ривалдо, Ромарио, Андони Субисарета, Роналдиньо и др.

Официалният екип на Барселона е синьо-червен, а резервният — сив, оранжев или светло син. Последният си сезон (2005/06) Барселона стана шампион на испанската Примера дивисион, отпадна рано за Купата на краля и стана шампион на Европа като спечели Шампионската лига, на финала Барса спечели с 2:1 срещу Арсенал. С постиженията си за последните пет години на Европейските терени Барселона е на второ място в класацията на УЕФА за този период, като пред каталунския тим е само деветкратният носител на КЕШ Реал Мадрид.

Сезонът на Пеп донесъл шест трофея 

В началота на сезон 2008-09 на кормилото на Барселона застава клубната легендата и участник от „дрийм тима“ Хосеп Гуардиола заменил на поста холандеца Франк Рийкард. Пеп е в началото на своята треньорска кариера и до момента е водил само „Б“ отбора на каталунците. Още в първия си сезон начело на родния клуб той печели абсолютно всички трофеи който е можело да бъдат спечелени.[1] Като за начало става шампион по категоричен начин, два кръга преди края на шампионата в Примера дивисион и с осем точки преднина пред кръвния враг - Реал. Печели и Купата на краля като на финала побеждават Атлетик Билбао с 4:1. Каталунците печелят исторически требъл след като на финала на Шампионска лига отсраняват Манчестър Юнайтед с 2:0. Успехите не приключват до тук. Следват Суперкупата на Испания където отново побеждават тимът от Билбао и Суперкупата на УЕФА спечелена след продължения с Шахтьор Донецк. На 19 декември 2009 Барса завършва годината по блестящ начин като печели и Световното клубно първенство. Фъв финалната среща побеждава аржентинският Естудиантес с 2:1 след продължения.[2]

Химн 

Tot el camp, es un clam, Som la gent blaugrana, tan se val d'on venim, si del sud o del nord, ara estem d'acord, estem d'acord; una bandera ens agermana, Blaugrana al vent, un crit valent, tenim un nom, el sap tothom, BARCA!! BARCA!! BAAAARCA!!!!

Jugadors, seguidors, Tots units fem forca, son molts anys plens d'afanys, son molts gols que hem cridat, i s'ha demostrat, s'ha demostrat, que mai ningu ens podra torcer, Blaugrana al vent, un crit valent, tenim un nom, el sap tothom, BARCA!! BARCA!! BAAAARCA!!!!

Трофеи 

Именно Реал Мадрид е най-големият опонент на Барселона в над стогодишната ѝ история. Дербитата Реал Мадрид-Барселона са едни от най-оспорваните и на практика това е най-гледаната футболна среща в света всеки сезон. Най-големите победи на Барса срещу вечния враг са следните:16:1 през 1948 г. на " Камп Ноу" 5:0 през 1974 г. на "Бернабеу", " Камп Ноу" 5:0 през 1994 г. на " Камп Ноу", 6:2 на " Бернабеу" през 2009, 5:0 през 2010 г.утиктги абре

Те имат и много исторически победи над ФК Валенсия с внушаващия резултат от шест на нула за каталунците.Дата 04.05.2008 г.

Състав 

Според официалния уеб сайт:www.fcbarcelona.com и www.lfp.es

Вратари
1 Виктор Валдес
13 Хосе Мануел Пинто
Защитници
2 Даниел Алвеш
3 Жерар Пике
5 Карлес Пуйол
18 Габриел Милито
19 Максуел
22 Ерик Абидал
Халфове
6 Шави Ернандес
8 Андрес Иниеста
15 Сейду Кейта
16 Серхио Бускетс
20 Ибрахим Афелай
21 Адриано Корея
14 Хавиер Масчерано
Нападатели
7 Давид Вия
10 Лионел Меси
9 Боян Къркич
17 Педро Ледесма
11 Хефрен Суарез


ФК Манчестър Юнайтед

История  Основаването (1878-1902) [редактиране]Манчестър Юнайтед е създаден през 1878 г. под името ...История  Основаването (1878-1902) [редактиране]

Манчестър Юнайтед е създаден през 1878 г. под името Нютън Хийт от работниците на железопътната гара в Нютън Хийт, Голям Манчестър, които споделят общата си страст към футбола като организират мачове срещу други железопътни гари.

Когато лигата на Англия се сформира през 1888 г., от Нютън Хийт смятат, че не са достатъчно добри за да станат съоснователи и не се присъединяват, подобно на отбори като Блекбърн Роувърс и Престън Норт Енд. Клубът от Манчестър решава да се присъедини към първенството четири години по-късно — през 1892 г.

В следващите години отборът е разклатен от сериозни финансови проблеми и е близо до фалит през 1902 г. Спасен е от Джон Хенри Дейвис - местен собственик на пивоварна, който го и прекръства на Манчестър Юнайтед.

1902-1918 
"Олд Трафорд" - поглед отвътре

В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт.

Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4-3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове.

„Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5-1 Съндърланд у дома.

Освен донеслият победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8-4.

Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се премести при градския съперник Манчестър Сити.

Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13.

Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път.

Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър.

Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора - само на точка над изпадащите.

1920-1929 

След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 Август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само два играча от стария тим остават при „червените дяволи“.

Били Мередит остава на Олд Трафорд, но се намира на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. Изиграва само 19 мача през сезон 1919/20, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място.

Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отбора се мести на нов стадион - Мейн Роуд.

Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22.

Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача.

Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3-0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън.

Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман.

Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1-0 в разгара на снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната.

Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед бавно започва да затъва в Първа Дивизия като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се забелязва през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре бавния залез на тима.

1930-1939 

Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува изкачвания и отпадания, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е и най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди да започне Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място.

1940-1949 
Статуята на сър Мат Бъзби на стадион Олд Трафорд

Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор.

1950-1957 

Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които израстват под негово ръководство в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години.

Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г.

21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години.

През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона.

1958-1969 
Паметник на Джордж Бест, Денис Лоу и Боби Чарлтън, "златните" футболисти на 60-те години
Паметна плоча на Олд Трафорд с имената на загиналите в самолетната катастрофа в Мюнхен

След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътника, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор.

Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място.

Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фолкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда.

Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3-1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един.

През следващия сезон играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезон 1962/63 се запомня с пристигането на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския си пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес.

1970-1979 

Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора карат МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“.

На Уилф не се налага да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. е освободен от поста и Сър Мат е назначен временно за мениджър докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема поста в продължение само на година и половина. По време на неговия заместник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък - печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете.

1980-1986 

Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години - през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и трупа преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън.

1986-1999 

На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобряването формата на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекъсната през 1990 г. когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона.

През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г.

През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г.

Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен германския Байерн Мюнхен с 2-1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата.

1999-2009 

Манчестър Юнайтед започва новото десетилетие, век и хилядолетие с още успехи - три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Рууни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминирането на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига.

През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал В Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята.

Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим те срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2-0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия,ШЛ,Купа на ФА и Карлинг Къп.Но на 30.11.2010 Уест Хям спират пътя на Юнайтед към Карлинг Къп след унижителното 4:0 на Ъптън Парк след като гостите биват тотално надиграни от опашкаря в Премиършип.

ФК Челси

История Основаване на клуба ФК Челси е основан през 1905 г. от англичани, които имали мечта - да ...История Основаване на клуба 

ФК Челси е основан през 1905 г. от англичани, които имали мечта - да направят клуб, който да играе възможно най-елитния футбол. Година по-рано строителният предприемач Гъс Миърс искал футболът да стане популярен спорт в Лондон и за тази цел закупил бъдещия стадион Стамфорд Бридж. Той, заедно с братята си, имал желанието да го превърне в най-модерния спортен комплекс в английската столица и започнал да търси местен футболен клуб, който да се наеме със стопанисването му и да играе срещите си на него. От ФК Фулъм проявили интерес, но наема бил прекалено висок за тях и отхвърлили офертата, която Миърс им предлагал. След отказа на Фулъм, предприемачът решил да продаде съоръжението на Западната Железопътна Компания. Точно тогава, приятелят му Фредерик Паркър дал идеята да си направи собствен футболен отбор. Той бил очарован, но възниквали спорове за името на клуба. Имало предложения за ФК "Кенсингтън", ФК "Стамфорд Бридж" или ФК "Лондон", но Паркър държал на своето и така в началото на 1905 г. официално бил създаден новия клуб ФК "Челси"

1905-1920 

След като клубът бил създаден трябвало да стартира в Южната Лига, но двата лондонски участника в тази лига - ФК Фулъм и Тотнъм се страхували, че новосформираният клуб може да привлече част от техните фенове и убедили другите отбори да не допускат Челси в Лигата. Миърс и Паркър започнали да търсят друго място, където тимът им можел да се изяви. Отправили запитване за включване в Английската Футболна Лига. По това време отборите във Футболната лига искали да се обхване по-голяма територия на юг. Провело се гласуване на 1 юни 1905 г. и лондонския клуб бил официално приет. Челси стартира във Втора Английска Дивизия. Първите два мача на тима са срещу дебютанти като тях. Губят дебютния си мач като гост от Стокпорт Каунти с 0-1, но след това смачква като домакин с 5:1 Хол Сити. В следващите 36 мача Челси има само шест загуби и завършва сезона на трето място. Следващия шампионат те завършват втори и така още на втората година от своето съществуване печелят участие в елитната футболна лига- Първа дивизия. По същото време се извършва първата смяна на треньорския пост в историята на тима. Първият мениджър Джок Робъртсън е заменен от Дейвид Колдеруд. Под негово ръководство, отборът завършва на 13 място в първия си сезон сред най-добрите. Следва 11-то място, но през сезон 1909/1910 Челси заема 19-то място и изпада. След два сезона прекарани в долния ешалон отново се завръща. През февруари 1912 на 37 години умира основателя на "сините" Гъс Миърс. Този сезон, Челси постига голям успех като се добира до полуфинал за Купата на Англия, но губи от Нюкасъл Юнайтед с 3:0. До началото на Втората световна война, клубът прави още няколко добри участия в тези мачове за Купата, а в първенството заема места в средата на класирането.

1920-1970 
Съставът на Челси - септември 1905

Само през 1920 г. заема трето място. През 1924 г. отново се стига до изпадане, но през 1930 отново завършва на втора позиция във Втора дивизия и получава промоция. Вторият мениджър на клуба Дейвид Колдерууд води тима през всичките тези години. Изкарва 26 сезона, преди да бъде заменен от Лесли Найтън, но въпреки това оставя името си в историята като поставя рекорд по най-много сезони като мениджър на клуба. Найтън, както и другите треньори на Челси в следващите години, изкарват доста по-малки време начело на "сините". Найтън е треньор до началото на Втората световна войната. След това на неговия пост застава Бирел. По време на самата Война, тима печели Южната купа - сезон 1944/45. Първенството е спряно по време на Войната и клубът играе в Лондонската и Южната група. Челси не заема по-високо от 13 място и Бирел е принуден да си подаде оставката. Пети треньор на клуба става бившия национал на Англия и футболист на Арсенал Тед Дрейк. По време на неговото ръководство Челси постига най-големия си успех за ХХ век. През 1955 г. става Шампион на Англия, като оставя зад себе си на 4 т. разлика миналогодишния ФК Улвърхамптън Уондърърс. Триумфът за сините е още по-голям тъй като шампион е не само Челси, но и юношите, младежите и дублиращия състав. Радостта е съпътствана от едно разочароващо решение на футболните шефове в страната. Футболната лига не позволява на тима да играе в КЕШ, като се обосновава е претовареният график на английския шампионат. Това се отразява негативно на играчите и на следващата година клуба финишира едва на 16 място, а през 1962 г.следва ново отпадане във Втора дивизия. Въпреки спечелената титла, клубът не се представя добре след този великолепен сезон и си връща старата слаба форма. Последва прогрес, който се дължи в голяма степен на шотландския национал Томи Докърти, който поема клуба на следващия сезон.Още през 1963 г., Челси става вицешампион на Втора дивизия, а през следващите години не слиза по-надолу от 9-то място в Първа лига. Следват нови добри участия в Купата на страната - през 1965 и 66 играят полуфинали , а през 1967 играят финал, но губят в решителния мач с 2:1 от Тотнъм.

1970-1974 

След Докърти на треньорския пост застава Дейв Секстън. Добрите изяви в купата на Англия продължават. След няколко опита най-накрая през 1970 г. те печелят този трофей. Сезон 1969/1970 е много успешен за тима. Стигат до третото място в първенството и участват във финал за Купата. Техен съперник е един от най-добрите отбори по това време Лийдс, завършил на втора позиция в шампионата. Те са считани за фаворити. Съумяват да поведат още през първото полувреме с гол на Джеки Чарлтън, но Питър Хаусман изравнява за Челси. Втората част отново започва побре за йоркшърци и те отново излизат напред в резултата, но две минути преди преди края Иън Хъчинсън изравнява. Следва преиграване на Олд Трафорд. Там срещата отново е много оспорван. Лийдс отново водят с 1-0, но 12 минути преди края Питър Озгуд изравнява. В продълженията, защитникът Дейвид Уеб бележи победното попадение и донася първата купа на Англия в историята на клуба. Това дава право на тима да участва в евротурнирите през следващия сезон. Челси взема участие в турнира КНК. Един след друг побеждава Арис Солун, следва ЦСКА София и накрая Брюж. Стигат до полуфинал. Жребият отрежда "сините" да се изправят срещу миналогодишния носител Манчестър Сити. Те не се оказват пречка и ги отстраняват с общ резултат 2:0.На финала ги чака Реал Мадрид. "Белият балет" е фаворит, но тези който откриват резултата са англичаните, с гол на Питър Озгуд. Испанците, обаче изравняват резултата секунди преди края на мача. Следват продължения, в които двата отбора не допускат гол и се стига до преиграване. Два дни по-късно, отборите се срещат пак на стадион "Караискакис". Челси отново излиза напред, с гол на Джон Демпси в 32 минута, който се реваншира за вината му за гол на иберийците в първата среща. Реал Мадрид натискат до края на мача, но това не дава отражение в резултата и Челси печели трофея. Влиза в историята като четвъртия английски отбор носител на КНК.

1974-1993 

След този триумф следват нови тежки години за лондончани. През 1974 г. Секстън напуска клуба и година по-късно тима изпада във Втора дивизия. В периода от 1974 до 1993 много треньори се сменят на "кормилото на тима", но никой не се задържа за голям период от време. Джон Нил остава най-дълго, но това е малко относително, защото води тима между 1981 и 1985. Това не помага на клуба и под негово ръководство за малко не се стига до изпадане в Трета дивизия.Проблемите по това време са главно финансови , и свързани със собствеността на земята , точно в този момент се появява Кен Бейтс , строителен предприемач които първоначално стабилизира отбора макар че само две точки ги делят от изпадане . През следващата година, Нил решава да направи промени в тима и много нови играчи идват на "Стамфорд Бридж". Това дава резултат и за първи път тима става шампион на Втора дивизия. След този успех Нил става директор на клуба, а на треньорския пост е назначен Джон Холинс.Но радостта е временна само след един сезон са пак обратно във втора дивизия.Назначен е Боби Кембъл, с него отбора постига неподобрен и досега рекорд с 99 точки в един сезон и триумфално се завръща в елита, като още в първия си сезон там завършва 5-ти. Това е само началото на бъдещите успехи, които следват само след няколко години. Последователно след Боби Кемпбъл се сменят Йън Портърфилд и бившия защитник на тима Дейвид Уеб.

1993-2000 

След Уеб, в отборът през 1993 г. идва Глен Ходъл. С неговото име се свързва нов възход в историята на тима. Новият президент Кен Бейтс играе важна роля в коренното преобразяване на Челси. Към "сините" се присъединяват няколко знаменити играчи начело с Рууд Гулит. През 1996 г. Ходъл става треньор на английския националния отбор.Под ръководството на Глен Ходъл през 1994г Челси играе финал за купата на Англия, но го губи от Манчестър Юнайтед с 4:0. След него треньор на клуба е Гулит, който става играещ-мениджър.Холандецът изгражда италианско нападателно трио Виали,Дзола и Роберто Ди Матео. През 1997 г. отборът играе финал за Купата на Англия. Побеждава Мидълзбро с 2:0, с голове на Ди Матео и Еди Нютон и за втори път печели трофея. Точно, когато предстоят финали за КНК и Купата на Лигата, през февруари 1998 Гулит е уволнен след скандал с ръководството на клуба. Джанлука Виали го заменя. Тимът губи финала за Лигата, след загуба от Мидълзбро с 2:0. Това още повече кара футболистите да дадат всичко от себе си в другия финал - за КНК. Челси играе финал с германския Щутгарт в Стокхолм. Мачът отива към нулево реми, когато Джанфранко Дзола след пас на Денис Уайс вкарва и Челси става за втори път носител на тази купа. Това, обаче не е последния финал за сезона. Предстои мач за Суперкупата на Европа. Там "сините" се срещат със свой стар познайник - Реал Мадрид. Челси побеждава с 1:0 с попадение на Густаво Пойет. Така Челси прибавя във витрината си нов европейски трофей - Суперкупата на Европа. През сезон 1998/1999 Челси завършва на трето място във Висшата лига, което дава право на тима да участва в Шампионска лига. Играят в третия квалификационен кръг с латвийския Сконто и ги отстраняват с общ резултат 3-0. В групите се падат с Милан, Галатасарай и Херта Берлин. Лондончани завършват на първо място, като трябва да се отбележи, че правят две равенства с италианците, а насред Истанбул бият турците с 5-0. На четвъртфиналите се падат с испанския Барселона. Челси води с 3:0 с голове на Дзола и две попадения наФло, но в края допускат гол на Луиш Фиго. Със същия резултат - 3:1 Барса отвръща на Ноу Камп. Следват продължения, в които испанците бележат нови два гола и Челси отпада от турнира. Сезон 1999/2000 носи нов трофей - Купата на Англия. По пътят към финала, "сините" разгромяват Манчестър Юнайтед с 3:0 на Стамфорд Бридж. Този успех е последван от нова победа на полуфиналите, този пък срещу Нюкасъл Юнайтед, а на финала бият Астън Вила с 1:0, с гола на Ди Матео. В шампионата заемат петата позиция. По това време Челси има много чуждестранни играчи. Президента Бейтс и треньора Виали са критикувани, че разчитат прекалено много на легионери и не дават достатъчно шанс на младите английски таланти. Стига се и до мач, в който сред титулярите няма нито един англичанин. Личат имената на френските световни шампиони – Дешам, Лебьов и Десаи. През лятото на 2000 г. "сините" побеждава Манчестър Юнайтед с 2:0 за Суперкупата на Англия и всички слагат лондончани за фаворит за титлата. Вместо това сезонът започна много зле. Загуби от Астън Вила, Бредфорд и равенство с Нюкясъл Юнайтед, опровергават прогнозите за златни медали. В пълен контраст с представянето на тима, Джими Флойд Хаселбанк. Холандецът вкарва постоянно. Пресата критикува Виали, че е неопитен треньор и не може да реализира пълния потенциал на отбора. Скоро италианеца е уволнен, но остава в историята на клуба, като най-успешния мениджър, след като е донесъл за две години и половина пет различни купи в клубната витрина. След него идва сънародника му Клаудио Раниери.

2000-2003 

Първите два сезона на Раниери не може да стигне до местата за Шампионската лига. Два пъти финишират на шесто място. Вместо това Челси реди загуби в Купата на УЕФА от скромни отбори като швейцарския Сент Гален, Апоел Тел Авив и норвежкия Викинг. През 2002 г. "сините" губят финала за купата на Англия от Арсенал с 0-2. За сметка на това, че не успя да постигне някакви сериозни успехи в първите си години на "Стамфорд Бридж", той открива някои млади таланти и по-малко известни играчи. Хаселбанк става голмайстор за сезон 2000/2001 с 22 гола, следващия сезон също можеше да завоюва това отличие, но Анри от Арсенал го оставя на второ място. Ветеранът Дзола показва невероятен дух и игра, и печели всички сини сърца в Лондон и по целия свят. Обявен е за най-добрият играч на Челси за всички времена. През сезон 2002/2003 Челси бие в последния мач за сезона Ливърпул с 2:1 и по този начин стига до четвърто място, което дава място в Шампионската лига. Това бе един от малкото успехи на Клаудио Раниери. Но е ключов защото руския милиардер Абрамович търси отбор, които играе в Шампионската лига и би могъл да придобие лесно, това е идеалния отбор за него. Преди това е оглеждал Тотнъм и Блякбърн, но и двата не отговарят на критерия да са евроучастници. Ливърпул е прекалено скъп и ето го отбора идеален за инвестиция - Челси. Той купува играчи за солидни суми, като насреща не постига очакваните успехи и клубът изпада във финансова криза.Собственикът и президент на Челси Кен Бейтс е бил почти пред обявяване на фалит, когато пристига руския милиардер Роман Абрамович.

2003-2008 
Ариен Робен и Петер Чех празнуват шампионската титла през 2006.

Благодарение на огромните си финансови възможности, олигархът покрива дълговете на отбора, но и започва политика, с която иска да превърне Челси в най-големия клуб в света. На "Стамфорд Бридж" пристигат играчи като Муту, Креспо, Верон, Дъф и още много други. Абрамович преобразавя цялостния облик на тима. Плащат се големи суми за селекция, но Раниери продължава да не може да стигне до големите отличия. Така през лятото на 2004 г.за мениджър е привлечен португалецът Жозе Моуриньо, който е обявен за най-добрият треньор в света за изминалия сезон. Той печели това отличие и година по-късно. Привлича в отбора имена като Дидие Дрогба, Рикардо Карвальо, Пауло Ферейра, Петър Чех, Арен Робен и още добри играчи, който са в основата на успехите през следващите години. Стилът на тима се отличава с голяма стабилност в защита и ефективност в нападение. Още в първата си година като мениджът на тима, Моуриньо печели титлата на страната и Купата на Лигата. Първото място във Висшата лига е емблематично, тъй като точно 50 години след първата титлата на страната, клубът става отново шампион. Стигат и до полуфинал за Шампионската лига, но там са отстранени от Ливърпул с общ резултат 1-0 с много спорен гол, за когото така и не бе доказано, че топката е преминала голлинията. На следващта година в клубната витрина се прибавят нови две отличия. През втората си година Моуриньо взема отново титлата в Англия, а също така и Къмюнити Шийлдс след победа над Арсенал с 2-1, като и двата гола за "сините" ги бележи Дрогба. През сезон 2006/2007 Челси печели нови две отличия. Завоюва Купата на Лигата. На финала Челси бие с 2-1 Арсенал.Няколко месеца по-късно идва и решаващия мач за Купата на Англия. Там Челси взема реванш от Манчестър Юнайтед за загубената титла, като ги побеждава с 1-0 на реконструирания "Уембли" след продължения, с гол на Дрогба. В началото на сезон 2007/2008 Челси подобрява един стар рекорд, който преди това е пренадлежал на Ливърпул. С победата у дома над новака Бирмингам Сити 3-2 на 12 август 2007, "сините" бият рекорда от 63 мача непобедени на своя стадион. Поради слаби резултати 3 месеца по-късно Жозе Моуриньо е уволнен, а на негово място е назначен Авраам Грант. Отборът започва да навлиза във форма и доказателство за това е класирането за финала на Купата на Лигата. Там тимът губи изнедващо от Тотнъм, но отборът не пада духом и се класира и на полуфинал за Шампионската лига, като същевременно е с равни точки с Манчестър Юнайтед. На полуфинала Челси отстранява Ливърпул след 2 гола в продълженията (3-2). В последния кръг на първенството отборът губи титлата на Англия и всички погледи са насочени към финала за ШЛ в Москва на 28 май 2008 г. В този мач Челси за пореден път губи злощастно след изпълнение на дузпи. Редовното време и продълженията завършват наравно - 1:1. При изпълнението на дузпи Кристиано Роналдо пропуска за "червените дяволи". Последната пета дузпа изпълнява Джон Тери. Ако отбележи, Челси печелят трофея, но той пропуска. Драмата на стадиона е пълна. Никола Анелка изпуска решаващата дузпа и Манчестър Юнайтед печели Шампионската лига. Това е краят на ерата Грант. След краят на сезона Грант напуска, а на негово място е назначен Луиш Фелипе Сколари. През трансферният прозорец Челси взима Деко и Жозе Босингва. Новия сезон започва впечатляващо с победа 4-0 над Портсмут. Челси записва серия от 86 мача без загуба на Стамфорд Бридж в Премиър Лийг. Серията, започнала на 10 април 2004 г, е спряна от Ливърпул на 26 октомври 2008 г.

2009-2010 
Челси празнуват дубъла си през сезон 2009/10.

На 10 февруари 2009 г. за старши треньор е назначен Гус Хидинк. Под негово ръководство сините имат възход. Той изгражда един сплотен Челси с много голяма дисциплина. По времето му като треньор Челси записва 1 загуба от Тотнъм. Челси завършва трети в Премиършип на 3 точки зад втория Ливърпул. Сините отпадат на полуфинал в Шампионската лига от Барселона, а преди това побеждават Ливърпул.В мача срещу Барса,играчите на Челси протестират през целия мач срещу съдията Том Хенинг Йовребо,вместо да гледат играта си.В крайна сметка,те биват наказани от Андрес Иниеста в 3-ата минута на добавеното време и така отпадат от турнира Като играч на сините за сезона бе определен Франк Лампард, a голмайсторът на Челси и Премиершип се отличи Никола Анелка. В последният мач за сините за сезон 2008/2009 Челси спечели финала срещу Евертън за ФА Къп с попадения на Луи Саха за Евертън в 26-тата секунда, Дрогба за 1:1 в 21 минута и Лампард в 71 минута донесе титлата на Челси. Стана ясно че Гус Хидинк остава в тима но като изпълнителен директор. Треньор е Карло Анчелоти.

През сезон 2009/10 Челси става шампион, като играчите на тима вкарват 103 гола за целия сезон. Голмайстор става Дидие Дрогба с 29 попадения. Челси печели и купата на Футболната асоциация. По този начин печели за първи път в историята си дубъл - първенството и Купата на Англия в един сезон. [1][2][3]

Мениджъри 
  • Джон Тейт Робъртсън + - 1905 - 1906
  • Дейвид Калдърхед - 1907 - 1933
  • Дани Бленчфлауър - 1978 - 1979
  • * Боби Гулд - 1981
  • Иън Портърфийлд - 1991 - 1993
  • Дейвид Уеб - 1993
  • * Греъм Рикс - 2000


  • + играещ мениджър
  • * временен мениджър

Ламборджини

„Ламборгини“ (Automobili Lamborghini S.p.A.) е италиански производител на спортни автомобили, чиято ...

„Ламборгини“ (Automobili Lamborghini S.p.A.) е италиански производител на спортни автомобили, чиято централа е в италианското градче Сант'Агата Болонезе край Болоня. Сега е дъщерна компания на „Ауди“, която от своя страна е дъщерна компания на „Фолксваген“. Италианската компания е създадена през 1963 г. от бизнесмена Феручо Ламборгини (28 април 1916 - 20 февруари 1993), притежател на фирмата за трактори Lamborghini Trattori.

Модели 
МоделГодинаДвигателЛитражМакс. скорост
350GTV1963Lamborghini V123464 куб.с.280 км/ч
350GT1964-1968Lamborghini V123464 куб.с.240 км/ч
400GT 2+21966-1968Lamborghini V123929 куб.с.250 км/ч
Miura1966-1973Lamborghini V123929 куб.с.288 км/ч
Espada1968-1978Lamborghini V123929 куб.с.245 км/ч
Islero1968-1970Lamborghini V123929 куб.с.248 км/ч
Jarama1970-1978Lamborghini V123929 куб.с.240 км/ч
Urraco1970-1979Lamborghini V82463/2996/1994 куб.с.230 км/ч
Countach1974-1989Lamborghini V123929/4754/5167 куб.с.295 км/ч
Silhouette1976-1977Lamborghini V82996 куб.с.260 км/ч
Jalpa1982-1989Lamborghini V83485 куб.с.240 км/ч
LM0021986-1992Lamborghini V125167 куб.с.210 км/ч
Diablo1990-2001Lamborghini V125707/5992 куб.с.330 км/ч
Murcielago2001-2006Lamborghini V126192 куб.с.330 км/ч
Murcielago R-GT2001-Lamborghini V12неизвестен360 км/ч+
Gallardo2003-Lamborghini V104961 куб.с.309 км/ч
Gallardo Spyder2004-Lamborghini V104961 куб.с.307 км/ч
Murcielago Roadster2005-2007Lamborghini V126192 cc340 км/ч
Gallardo SE2006-Lamborghini V104961 куб.с.335 км/ч
Murcielago LP6402006-Lamborghini V126496 куб.с.360 км/ч
Murcielago LP640 Roadster2006-Lamborghini V126496 куб.с.330 км/ч

Lamborghini Reventon 2008 lamborghini v12 340км.ч

Собственици 

През годините компанията „Ламборгини“ е била в ръцете на различни собственици:

Външни препратки 

Ферари

(„Ферари“ АД) е италиански производител на спортни автомобили, разположен в град Маранело и Модена, ...(„Ферари“ АД) е италиански производител на спортни автомобили, разположен в град Маранело и Модена, Италия.

Компанията е основана през 1929 г. от Енцо Ферари под името Scuderia Ferrari и първоначално се е занимавала със спонсорство на автомобилни състезатели и производство на състезателни автомобили, преди да започне да произвежда пригодени за употреба по обикновени пътища превозни средства през 1947 г. под името Ferrari S.p.A.. Автомобилите на Ferrari са сред най-желаните за притежание и управление автомобили и са символ на висш социален статус и богатство. Компанията е придобила известност през годините, благодарение на непрекъснатото ѝ участие в автомобилни състезания и най-вече във Формула 1, където се радва на значителни успехи, особено през 50-те, 60-те и 70-те години на 20 век, както и в края на 20 и началото на 21 в.

В крайна сметка, след години на финансови затруднения, Енцо Ферари продава отдела за спортни автомобили на групата Фиат през 1969 г. Енцо продължава да държи управлението на спортния отдел до смъртта си през 1988 г., когато е на 90-годишна възраст.

Ферари притежава и серия маркови продукти, носещи името Ферари, сред които могат да бъдат открити очила, писалки, парфюми, облекло, високо-технологични велосипеди, мобилни телефони и преносими компютри. В класацията на Файненшъл Таймс на "Стоте най-добри работни места в Европа" за 2007 г., Ферари е поставена на първо място.

Съдържание [скриване]
// "Cavallino rampante" 

Символът на състезателните автомобили Ферари е изправен на задните си крака черен жребец, изрисуван върху жълт щит и буквите "S F" (от "Scuderia Ferrari"), със зелена, бяла и червена хоризонтални ленти (националните цветове на Италия) в горната част. Пътните автомобили носят това лого от двете си страни и правоъгълен знак (на изображението вдясно) на предния си капак.

На 17 юни, 1923 г., Енцо Ферари печели състезание на писта Савио в Равена, където среща графиня Паолина, майка на граф Франческо Барака - военен пилот от италианските ВВС и национален герой от Първата световна война, който рисувал кон отстрани на своя самолет. Графинята помолила Енцо да използва коня на своите коли, за да му донесе добър късмет. Оригиналният "изправен кон" от самолета на Барака бил нарисуван с червен цвят върху облак, но Ферари избрал да използва коня в черно (както бил рисуван на самолетите от ескадрилата на Барака като символ на опечаление, след неговата смърт по време на сражение) като добавил яркожълт фон, защото това е цветът на Модена - родният му град. Трябва да отбележим, че жребецът на Ферари още от самото начало бил много различен от този на Барака. Най-забележителната разлика е опашката, която във версията на Барака сочи надолу.

Ферари използва cavallino rampante на официалните документи на компанията от 1929 г. От състезанито "24-те часа на Спа" на 9 юли 1932 г., кончето се използва и на колите на Алфа Ромео, спонсорирани от Скудерията.

Фабио Тальони използва cavallino rampante на своите мотоциклети Дукати, тъй като бил роден в Луго ди Романя както Барака и баща му също бил военен пилот през войната (въпреки че не от ескадрилата на Барака, както погрешно съобщават някои източници). С увеличаването на популярността на Ферари, Дукати изоставя кончето - може би благодарение на споразумение между двете компании.

Кончето сега е запазена марка на „Ферари“.

"Rosso Corsa" 
Ярко червен Alfa Romeo 8C 2900 Mille Miglia, 1938 г.

От 20-те г. на 20-и век, италианските състезателни автомобили Алфа Ромео, Мазерати и по-късно Ферари и Абарт (някои и до днешни дни) се боядисват в "състезателно червен" (rosso corsa) цвят. Това е общоприетият състезателен цвят на Италия по препоръка на организациите, които по-късно се обособяват в настоящата FIA. По същата схема френските автомобили са сини, немските - бели (а от 1934 г. и сребърни), английските са зелени и т.н.

Цветът на автомобила се определя не от държавата, която го е произвела, нито от националността на пилота, а от националността на отбора, за който се състезава дадената кола. Въпреки че след навлизането на спонсорството повечето отбори да изоставят традиционните цветове в името на цветовете на рекламираните марки, Ферари се придържа към червеното, макар и с изменения на неговия нюанс за по-доброто му изобразяване на телевизионните екрани или от 1996 г. за доближаване до червения нюанс на Марлборо, които тогава стават генерален спонсор на болидите.

За масовите автомобили Ферари са използвани 8 червени разцветки[1].

Модели 

До началото на 80-те, Ферари следва схема на наименованията, базирана на трицифрени числа, свързани с работния обем на двигателя:

  • За моделите с V6 и V8 двигатели се използва общият работен обем (в децилитри) за първите две цифри от номера на модела и броя цилиндри като трета цифра. Така например 206 е автомобил с V6, двулитров двигател, а 348 използва V8, 3,4-литров мотор. Но пък при F355 последната цифра се отнася за 5 клапана на цилиндър. С появата на 360 Modena, цифрите към моделите с V8 двигатели (които сега имат и име освен номер) вече отразяват само работния обем на двигателя. Този подход към номерирането се запазва и при последния засега модел с V8 мотор - F430.
  • За моделите с V12 двигатели номерацията показва работния обем (в кубични сантиметри) на един от цилиндрите. По този начин известната 365 Daytona е с работен обем от 4390 см3. Някои по-съвременни модели обаче, какъвто е 599 носят трицифрено обозначение, което показва само общия работен обем на двигателя.
  • Моделите с боксерни 12-цилиндрови двигатели имат обозначение, показващо работния обем в литри. Затова 512BB има 5-литров, 12-цилиндров боксерен двигател.
  • Някои модели, като Mondial и Testarossa не следват трицифрената схема на номерация.

Повечето Ферарита имат и буквено означение към своя номер, което показва типа каросерия. Важат следните общи правила:

  • M, означаващо "Modificata", се добавя в края на моделния номер на автомобил, който представлява модифицирана версия на предишен такъв, но не цялостна еволюция (виж F512M и 575M Maranello.
  • GTB са закрити купета берлинета.
  • GTS при по-старите модели са открити спайдери или кабриолети (виж 365 GTS4; при по-новите модели обаче тази наставка се използва за моделите тарга (виж Dino 246 GTS; изключение прави 348 TS, което е единствената тарга, обозначена по различен начин. Настоящите кабриолети носят обозначението "Spider" (виж F355 Spider и 360 Spider.

Тази схема на наименованията понякога е доста объркваща, когато някои напълно различни автомобили използват един и същи двигател и каросерия. Много ферарита имат и допълнителни имена (като Daytona) за по-лесното им отличаване. Много от тези имена всъщност не са оригинални заводски наименования. Например името Daytona е в почит на тройната победа на Ферари през февруари 1967 г. на 24-те часа на Дайтона с 330P4.

Различните модели Dino са наречени на сина на Енцо, Дино Ферари, и технически погледнато не са ферарита, въпреки че според техния замисъл и предназначение се смятат за такива.

В средата на 90-те, Ферари добави буквата F в началото на всички модели - практика, изоставена набързо след F512M и F355, но наскоро отново подхваната с F430

Порше

По̀рше (на немски: Porsche) е немски автомобилен производител базиран в град Щутгарт. Порше е ...

По̀рше (на немски: Porsche) е немски автомобилен производител базиран в град Щутгарт. Порше е основан през 1931 г. от Фердинанд и Фери Порше. В Порше работят 11 910 служители (2005 г.). Мотото на Порше е „Няма заместител“.

През май 2006 година след проведено проучване Porsche е наградено с престижното звание „Най-престижна марка автомобили“. Били са анкетирани повече от 500 домакинства със минимален годишен приход $200 000 и състояни възлизащо на поне $720 000. В момента „каталога“ на Порше започва със спортният роудстър — Boxter (Бокстер) и стига до най-популярният им модел 911. Cayman (Кайман) е спортна кола с твърд покрив (не кабрио) от класа на Boxter, но в малко по-висок ценови диапазон. Cayenne (Кайен) е луксозният SUV, който компанията пуска в производство през 2002 година. Carrera GT (Карера ГТ) е „супер-колата“, която е пусната през май 2004 година. Фирмата произвежда и луксозна лимузина с името Panamera (Панамера). Култовия модел на марката е 911 Turbo.

Като компания, Porsche е позната за своята постоянна финансова устойчивост по време на промените в пазарните условия, въпреки че задържа по-голямата част от продукцията си в Германия, по време, в което повечето европейски производители изместват заводите си в Източна Европа. Управлението и главната фабрика все оше са в Цуфенхаузен — Щутгарт, но Cayenne (и до скоро Carrera GT) се произвеждат в Лайпциг, Германия и Братислава, Словакия (само SUV-a). По-голямата част от производството на Boxter и Cayman е поверено на финландските заводи „Valmet Automotive“. Porsche е особено успешна през последните години и има най-висока печелба от всяка продадена бройка, а именно $9000 долара. За сравнение Toyota печели по $1000 от всеки продаден автомобил.

Локо Пловдив

Локомотив (Пловдив) е български футболен клуб, основан в Пловдив на 26 юли 1926 година с името ...

Локомотив (Пловдив) е български футболен клуб, основан в Пловдив на 26 юли 1926 година с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз. Тържественото им обединително събрание станало в едно от духовните средища на Пловдив – централното читалище “Иван Вазов”, издигащо снага на самия Понеделник пазар. Тоест, Пловдивски Спортклуб, който четвърт век по-късно щял да приеме името Локомотив Пловдив, се родил в сърцето на града. Играе мачовете си на стадион „Локомотив“ в Пловдив. Цветовете на клуба са черно, бяло и червено. Прякори на отбора — „Пловдивският любимец“ и "Смърфовете".

IV Пловдивски район

Най-дълбоките исторически корени на съвременния ПФК Локомотив Пловдив ни отвеждат до пролетта на 1922г., когато в IV-ти пловдивски район (историческото сърце на града – Трихълмието), на базата на развивалите се дотогава махленско-ученически формирования, бил основан спортен клуб „Караджа“. Сред тогава десетките пловдивски клубове, „Караджа“ имал честта да встъпи като участник в първото официално футболно първенство на Пловдив (1924г.), ставайки първенец на 2-ра дивизия. В тази градска надпревара се включили общо осем тима, разпределени в две дивизии. От сега съществуващите клубове Марица се класирала на 2-ро място в 1-ва дивизия, предшественикът на Спартак – „Тракийска слава”, бил 2-ри във 2-ра дивизия, а Ботев – 3-ти във 2-ра дивизия.

Две години след основаването на сп. кл. „Караджа“, отново в IV-ти пловдивски район, бил учреден и сп. кл. „Атлетик“. Тук е нужно да отбележим, че днешното райониране на града е онова, което направил през 1891г. Йосиф Шнитер – той изготвил първия градоустройствен план на Пловдив.

А ІV-ти район бил не само най-старият, но също най-големият (като територия и население) район на Пловдив. Границите му са непроменени и днес: от север е р. Марица, от запад – тръгвайки от Пешеходния мост, през цялата Главна улица, през ул. “Крали Марко” се излиза на бул. „Цар Борис ІІІ Обединител”, откъдето се достига до южната граница – Асеновградското шосе, а оттам – ІV-ти район обхващал целия изток, чак до покрайнините на града, включително и квартала „Лаута”.

На тази внушителна територия се намирало не само Трихълмието (с прочутите Старинен град, Античния театър), ала в ІV-ти район съжителствали хора от различни етноси и вероизповедания, които придавали на Пловдив така характерния му космополитен дух: тук, в подстъпите на Стария град, се била установила арменската общност, тук била най-голямата католическа махала със своята внушителна катедрала, в самия край на ІV-ти район стоял кварталът „Столипиново”.

Ала нека се върнем във футболния летопис: на 26 юли 1926г. на тържествено обединително събрание, провело се в едно от духовните средища на Пловдив – читалище „Иван Вазов“, двата спортни клуба „Караджа“ и „Атлетик“ се слели в един под името “Спортклуб”. За клубни цветове се избрали червеният, черният и белият, а като официален патронен празник на новооснования клуб бил определен Петровден. Датата 26 юли 1926г. била утвърдена като дата на основаване на Спортклуб, а впоследствие годината 1926-та щяла да бъде вписана и в неговата емблема.

След ужасяващото земетресение, разтърсило Южна България през април 1928г., Спортклуб останал без игрище, тъй като там се заселили пловдивски граждани, чиито домове стихията погубила. Въпреки настоятелните си постъпки пред Общината и централните спортни институции да изпълнят тяхното законово задължение относно отпускане на градски парцел, клубът преживял без собствено игрище повече от две десетилетия.

Пловдивски Спортклуб 
Емблемата на Спортклуб Пловдив

През 1933г. Спортклуб станал първенец на 2-ра пловдивска дивизия, встъпвайки в елитната 1-ва, чиято титла извоювал за първи път през 1936г. През 1938г. Пловдивски Спортклуб (както вече било официалното му име) се преборил за място в Националната футболна дивизия, учредена година по-рано и включваща 10-те най-добри български тима. В нея спортклубци се състезавали с успех две години – до разпускането й, като за това им представяне значителна заслуга имал техният унгарски треньор Ласло Клайн (ученик на прочутия тогава англичанин Джими Хоган, когото специалистите днес наричат „създателят на тоталния футбол“). През втория си сезон в НФД (1939/40г.) Спортклуб бил единственият клуб, представляващ цялата Южна България в елитния футбол.

В годините до 1944г. тимът станал Южнобългарски първенец и достигнал четвъртфинал за Държавно първенство (1941г.), като през 1940г. и 1942г. играл на финалните мачове за Царската купа (Държавната купа). Специално за втория мач, състоял се на 3 октомври 1942г. в София, постъпленията от него се оказали рекордни за цялата дотогавашна история на българския футбол, надхвърляйки постъпленията на всеки от дотогава изиграните финални мачове за Държавно първенство или Царската купа! А на 3 октомври 1942г. в София бил поставен и още един, дори по-внушителен рекорд: привържениците на Спортклуб направили невиждано дотогава „нашествие“ в чужд град, като според оценки на столичната преса, над 3000 пловдивчани пристигнали в София, за да окуражават своя тим.

В това нямало нищо случайно: по същото време Спортклуб бил един от най-големите български клубове, а през 1942г. и 1943г. Българската национална спортна федерация (БНСФ) официално обявявала Пловдивски Спортклуб за най-големия български клуб според броя на картотекираните към Федерацията членове.

В годините, последвали 1944-та, новоустановилата се власт предприела няколко кампании по т.нар. реорганизиране на спортните клубове в България, изразяващи се в сливането на голяма част от тях и съответна промяна на имената. Така, Спортклуб първоначално приобщил в себе си арменските спортни клубове, а впоследствие и няколко други клуба, първият от които бил Парчевич – през 1945г. В съответствие със задължителното изискване, името на Спортклуб било променено на „С.П. 45” (Спортклуб-Парчевич 1945г.), а малко след това станало “Славия” Пловдив.

През 1947г. новата вълна обединения, която обхванала всички пловдивски клубове, вляла в Славия спортното дружество на кооперативните работници („П. Ченгелов”), който акт бил последван от задължителното преименуване – този път името се модифицирало на „Славия-Ченгелов”. То не просъществувало дълго време, като отново било възстановено името Славия Пловдив.

Говорейки за задължителните преименувания след 1944г. (следствие от задължителните обединения), то трябва да се каже, че за разлика от други клубове в България, които също като Спортклуб били преименувани, ала в някакъв по-нататъшен исторически момент им били възстановени автентичните имена, то Спортклуб така и нямал възможността да възстанови своето изконно име. Твърде вероятната причина може би е тази, че името „Спортклуб” представлявало директна заемка от западноевропейската (немската) спортна традиция, която традиция определяла развитието на българския спорт до 1944г. – ала за нея не можело да има каквото и да било място след същата тази 1944-та година. Факт е, че след 1944г. в българския футбол не просъществувало нито едно име на клуб, свързано със Западна Европа (Спортклуб, Атлетик и т.н.).

В същото време, за разлика от променяното през годините след 1944-та име на Спортклуб, то неизменни оставали териториалната му принадлежност (ІV-ти район), неговата клубна емблема, неговите клубни цветове – червено-черно-бяло, както и представителният му футболен тим (от приобщаваните клубове в отбора се включвали един-двама играчи). Съвсем естествено, неизменни оставали и неговите привърженици – които се умножили от приобщилите се привърженици на католическия спортен клуб „Парчевич”, както и онези от арменските спортни клубове.

Славия Пловдив 
Емблемата на Славия Пловдив

През месец август на 1949г. дошла поредната вълна за „реорганизиране” на българските спортни (футболни) клубове – тя била обявена посредством решение на ЦК на БКП. Съобразно това решение териториалният принцип на изграждане на клубовете се премахвал, заменяйки се от производствено-ведомствен. Така, различните профсъюзи (ведомства) се окрупнявали в няколко големи групи, всяка от които излъчвала своя т.нар. „Доброволна спортна организация” (ДСО). Така било на теория, а на практика съществуващите дотогава клубове се трансформирали в ДСО, като на много места тази трансформация била съпроводена и с нови обединения между съществуващите клубове.

Именно по силата на тези обстоятелства, през месец октомври 1949г. Славия Пловдив се обединил с още един клуб – който тогава се казвал Локомотив, ала, както щяло да се окаже, на това обединение било съдено да остави важни последици в клубната история. Тук е времето да изпълним уговорката, която направихме още в самото начало и, оставяйки за момент едното направление в биографията на днешния ПФК Локомотив Пловдив, да последваме другото “разклонение” от същата биография – то обещава да изясни произхода на името, с което този клуб е обичан от десетки хиляди пловдивчани през последните десетилетия.

Клубът, с който Славия Пловдив се обединил през октомври 1949г., се казвал Локомотив – това всъщност бил ЖСК Пловдив, преименуван след 1944-та година според изискванията на съветския образец. Биографията му до 1949г. била такава: пловдивският Железничарски спортен клуб (ЖСК) бил учреден в рамките на кампания по основаване на Железничарски спортни клубове в цялата страна. На 1 април 1935г. официалният орган на Профсъюза на железничарите и моряците – „Железничарски подем”, обявил създаването на Културно-просветен комитет към Профсъюза. Този комитет включвал няколко секции: читалищна, религиозна, музикална, туристическа, за хигиенна грижа, въздържателна, спортна и женска.

Нужно било във всеки по-голям железопътен център да бъде учреден Културно-просветен комитет, обхващащ съответните секции, включително и спортна. В Пловдив изискването за учредяване на Железничарски спортен клуб се осъществило на 13 юни 1935г. На тази дата било проведено учредително събрание на ЖСК Пловдив, съставил се учредителен протокол и се избрало временно клубно настоятелство. На първото общо годишно събрание на ЖСК (1 октомври 1935г.) бил утвърден постоянен Управителен съвет, а на следващия ден представителният тим провел първата си тренировка.

Заради последвалата по-сетне „корекция” в годината на основаване, нужно е да акцентираме върху факта, че и до днес са запазени официални и общодостъпни документи, които категорично посочват 1935-та като година на основаване на пловдивския ЖСК.

Годините на прохождане на този клуб били обаче твърде трудни, като той бил приет за член на Спортната федерация (БНСФ) едва през април 1938г., а първия си официален мач изиграл на 25 юни 1939г. (2:11 срещу Спортклуб). В края на 1944г. ЖСК бил обединен с Левски Пловдив под името „ЖСК-Левски”, което дружество година по-късно се разпаднало, а останалият като самостоятелен клуб ЖСК бил преименуван на Локомотив (както и всички останали клубове ЖСК в страната).

В исторически план, ЖСК Пловдив, най-вече в лицето на ведомственото ръководство, имал огромен принос в развитието на спортната база в Пловдив през 40-те години на ХХ век. Със средства основно на БДЖ (плюс малки суми от сп. кл. Левски Пловдив и Пловдивската Община), на мястото на игрище „Левски” през 1943г. бил изграден първият стадион в Пловдив, разполагащ с масивни трибуни. Той първоначално носел името „ЖСК-Левски” или „БДЖ-Левски”.

В спортно отношение, отборът на ЖСК Пловдив играел в цветовете синьо и бяло, като към момента на обединението със Славия Пловдив (октомври 1949г.) имал една титла от градско първенство и един мач на държавно равнище (домакинска победа с 4:3 над хасковския България през септември 1944г.). Към октомври 1949г. ЖСК (под името Локомотив) се състезавал на третото равнище във футболната йерархия – Южната зона.

Към същия онзи момент – октомври 1949г., Спортклуб (под името Славия Пловдив) бил член на елитната „А“ РФГ, като в годините след 1944-та тимът достигнал до полуфинал за държавно първенство (1945г.) и до четвъртфинал (1948г.), а в турнира за Купата бил полуфиналист (1945г.) и финалист (1948г.).

ДСО Енергия Пловдив 
Емблемата на Торпедо/ДСО Енергия Пловдив

Вследствие на успешното си представяне през целия сезон 1948г. (футболен първенец и на Пловдивска областна група), то Славия бил определен за единствения тим, който да представлява Пловдив в новоучредената „А“ Републиканска футболна дивизия. Именно поради това клубът, който днес носи името „Локомотив” Пловдив, фигурира в специализираната футболна литература като един от десетте съучредители на „А” РФГ през есента на 1948г. Пак поради същите основания, първият мач на Славия Пловдив в „А” РФГ (10 октомври 1948г. срещу „ТВП” Варна) фигурира като първи мач на Локомотив Пловдив в „А” РФГ.

Колкото до равносметката от дотогава извървения от Спортклуб път – тя наистина впечатлявала: Спортклуб (след 1944г. под имената СП45, Славия, Славия-Ченгелов) бил изиграл общо 84 мача на държавно равнище, с голова разлика 157:129. Към октомври 1949г. нито един друг пловдивски клуб дори не се доближавал до такива показатели. А Славия имал безспорно превъзходство и в друго: за годините 1945-49г. клубът бил пет пъти поред официално обявяван за най-голямата (най-масовата) спортна организация в Пловдив, а през 1948г. – и в България.

През октомври 1949г., по силата на поредната „реорганизация” на българския спорт, пловдивските Славия и Локомотив трябвало да бъдат обединени, за да изградят ДСО Енергия Пловдив. Допълвайки казаното относно мащабите на двата обединяващи се клуба, трябва да се спомене и това, че както Славия била по официални данни най-големият към онзи момент пловдивски клуб, по същия начин – съобразно същите официални данни, Локомотив бил най-малкият клуб в града.

Така, през октомври 1949г. Славия Пловдив имал поредното свое (външно наложено) обединение, вследствие на което приобщил клуба Локомотив. Последвала поредната смяна на името – ДСО Енергия, което няколко дни по-късно било променено на ДСО Торпедо Пловдив.

В чисто спортно отношение, цветовете на клуба оставали същите: червено-черно-бяло, нещо повече – Торпедо Пловдив не само се състезавал в същите цветове, както Славия Пловдив, но и използвал същите екипи, с които дотогава Славия играела в „А” РФГ. С много малки изключения, отборът оставал същият, както, естествено, и неговите привърженици. От страна на Локомотив дошли двама играчи (и двамата юноши на други клубове, състезавали се в Локомотив само от година време), ала най-важният принос била материалната база – стадионът-красавец „Локомотив-Спартак”, най-модерният за времето си в града (той също бил преименуван – тъй като ЖСК вече се казвал Локомотив, а Левски пък бил станал Спартак Пловдив).

С името ДСО Торпедо Пловдив отборът играл в „А” РФГ през 1950г. В течение на същата година били афиширани планове за нови реорганизации – някои от съществуващите ДСО щели да бъдат преструктурирани. Така, станало ясно, че от ДСО Торпедо щял да бъде изваден профсъюзът на транспортните работници, който щял да излъчи своя ДСО – под името Локомотив.

Специално за Пловдив, решено било в „А” РФГ да остане да се състезава отборът, който щял да се казва „Локомотив”, а пък „Торпедо” щял да бъде изпратен на трето равнище във футболната йерархия. С оглед на това, целият отбор на Славия Пловдив, състезавал се през 1950г. под името Торпедо Пловдив, бил „прехвърлен” в транспортния профсъюз. Тоест, на всеки играч се намерила формална работа в автомобилния или железопътния транспорт, така че да се запази отборът и той да продължи да играе в „А” РФГ.

Именно това се и случило: отборът, който през 1949г. играел в „А” РФГ под името Славия Пловдив, а през 1950г. играел в „А” РФГ под името Торпедо Пловдив, от новата 1951г. заиграл в „А” РФГ под името Локомотив Пловдив. Разбира се, цветовете му през цялото това време оставали неизменни – червено-черно-бяло, както неизменни били и неговите привърженици, които и през 1949г., и през 1950г., и през 1951г. препълвали трибуните на стадиона „Локомотив-Спартак” (средно по около 10 000 души посещаемост).

ЖСК 

Между другото, именно случилото се през 1951г. (по-специално назначаването на играчите като служители от транспорта и преименуването на тима в “Локомотив”) впоследствие щяло да даде основания в историята на днешния Локомотив Пловдив да се „вмъкне” годината 1936-та, за чието присъствие, обаче, няма никакви исторически основания. Запазените документи са категорични: Спортклуб бил основан през 1926г., а ЖСК – през 1935г. Тоест, никой от тези два клуба нямал и не можел да има нищо общо с 1936г. (тук изобщо не коментираме Парчевич, който бил основан през 1923г.).

Впрочем, годината „1936-та” се появила твърде късно като „рождена” година на Локомотив Пловдив – едва през 1966г. Дотогава не били отбелязани по никакъв начин абсолютно никакви юбилеи – нито през 1946г. (10-годишнина), нито през 1951г. (15-годишнина), нито през 1956г. (20-годишнина), нито през 1961г. (25-годишнина). Нещо повече – до 1966г. в нито един исторически документ не се споменавало 1936-та година да била „рождена” за Локомотив Пловдив.

Макар това положение да е достатъчно абсурдно само по себе си, то станало още по-абсурдно, когато през 1966г. изведнъж официално била провъзгласена „30-годишнина” на клуба. Изумително остава откъде внезапно се появила тази „30-годишнина”, още повече, че при официалното честване на „30- годишнината” било обявено – в тържествения доклад, а преди това и в пресата, че Локомотив Пловдив бил наследник на Спортклуб (Славия). Този клуб обаче, както било всеизвестно, бил основан през 1926г. (а пък ЖСК през 1935г.).

Така че абсурдът бил съвършен: през 1966г. се чествала 30-годишнина на един всъщност 40 годишен клуб, носещ името на асимилиран от него клуб. От своя страна, този асимилиран клуб бил основан през 1935г. и нямал каквото и да било отношение към каквато и да била годишнина през 1966г.

Всъщност, това положение изглежда абсурдно, когато се гледа от позицията на историческата достоверност. От позицията на официалната власт през 1966г., обаче, първоначално се прокламирало, че ЖСК (най-малкият клуб в Пловдив през 1949г.) бил асимилирал Славия (най-големия пловдивски клуб и един от най-големите в България през 1949г.).

След това, като втора стъпка, през 1966г. бил обявен „30-годишен юбилей” – без обаче дотогава годината 1936-та да била по някакъв начин свързвана с учредяването на ЖСК.

Трябва да се каже, че заложеният през 1966г. абсурд бил продължен през 1986г. Тогава, в първото до онзи момент клубно издание, футболният актив на Славия Пловдив за времето 1945-49г. бил приписан на ЖСК Пловдив, без изобщо да се спомене дори името на Славия Пловдив!

Нека обаче сложим точка на абсурдите и се върнем в руслото на историческата хронология. Въведеният през август 1949г. модел на „Доброволни спортни организации” бил преустановен през пролетта на 1957г. с решение отново на ЦК на БКП. Съобразно това решение, възстановявал се териториално-производственият принцип, по който вече щели да се изграждат българските спортни дружества. Така, през пролетта на 1957г. съществуващите ДСО били трансформирани в ДФС – Дружества за физкултура и спорт, базирани в отделните райони на големите градове. Заедно с това започнал и процес на възвръщане на изконните имена: ДСО Динамо София станал ДФС Левски София, ДСО Ударник София станал ДФС Славия София, СКНА Пловдив станал АСК “Ботев” Пловдив и т.н.

В Пловдив, на учредителното събрание на Дружеството за физкултура и спорт в ІV-ти район група привърженици взели думата (протоколът от събранието е запазен) и, говорейки за успехите на Славия Пловдив, предложили дружеството на ІV-ти район да се казва ЖСК „Славия”. Ала въпросът с името на дружеството бил предрешен: тъй като железопътният транспорт бил „прехвърлен” да „се води” в ІV-ти район (макар там да няма нито една жп линия), то Дружеството за физкултура и спорт на ІV-ти район получило името ДФС „Локомотив” Пловдив. Под това име и с цветовете бяло-черно-червено този клуб се състезава и до днес.

Спрямо реорганизацията от пролетта на 1957г. трябва да се допълни, че към ДФС „Локомотив” Пловдив били прелети ДСО „Торпедо” и ДСО „Септември”. Приключвайки с организационните трансформации, нека представим футболната биография на този клуб, като тръгнем от годината, в която бяхме спрели – 1948г. От нея, та до 1955г. (след 1951 г. вече под името Локомотив Пловдив) отборът се състезавал в елитната футболна група. През 1953г. делял 3-4 място по голова разлика, а през 1954г. бил най-високо класиралият се извънстоличен тим. В турнира за Купата Локомотив достигал на два пъти до полуфинали (1952г., 1954г.).

Вследствие на почти пълна подмяна на представителния отбор, през 1955г. Локомотив Пд отпаднал в „Б“ РФГ – трябва да се каже, че от учредяването на „А“ РФГ през 1948г. само два тима не били губили мястото си в елита: Локомотив Пловдив и Левски София. А един столичен всекидневник (“Вечерни новини”) изразил съжалението си, че в “Б” група отпадал “един от нашите стари и уважавани футболни отбори”.

Днешни дни 

Последвали 5 години във втора дивизия, през което време тимът достигнал до финал за Купата – 1960г. Както и в предходния си финал (1948г.), според оценките на централната преса, отборът бил подкрепян в София от около 5000 свои привърженици. В сезона 1960/61г. Локомотив се завърнал в „А“ РФГ, където през сезон 1968/69г. спечелил за първи път медали – бронзови. През 1972/73г. тимът бил вицешампион, а през следващото първенство отново спечелил бронз. През 1971г. изиграл петия си финал за Купата – който отново бил неуспешен!

В сезона 1979/80г. Локомотив за втори път в историята си изпаднал в „Б“ РФГ, където прекарал три години. В две от тях – 1982г. и 1983г., тимът достигал до финали за Купата, като най-сетне, при седмия си опит успял да я спечели!

Според данните от пресата, във финалния мач на 1 юни 1983г., изиграл се на Националния стадион в София, Локомотив Пловдив бил подкрепян от над 15 000 свои привърженици!Още същия сезон, обаче, тимът отпада в „Б“ РФГ, моментално завръщайки се в елита (1984/85г.).

Сезонът 2003/04г. донася първата шампионска титла в историята на Локомотив Пловдив – тя се отпразнува по безпрецедентен за България начин: с тържествено шествие на привържениците от клубния стадион до Централния площад, където пред 40 000 души бива вдигната Шампионската купа! Разбира се, площадът, на който се разиграва този празник, съставлява неизменна част от ІV-ти пловдивски район.

Лятото на 2004г. добавя в клубната витрина и Суперкупа на България. През следващия сезон Локомотив Пловдив за четвърти път става бронзов медалист от първенствата на елитната група.

Успехите на ДЮШ 

Самият факт, че "Локомотив" създава десетки футболисти, преминали през различните национални гарнитури на страната, говори за добра работа на детско-юношеската школа. Почти във всички първенства за подрастващи - деца, юноши младша и старша възраст - отборите на "Локомотив" са сред челниците в страната и водещи в окръга. За първи път детски железничарски отбор влиза във финалната четворка на републиканско първенство през 1960 г. Тогава треньорът Христо Бъчваров разчита на футболисти, които скоро ще станат известни и сред мъжете - Хр. Бонев, Т. Паунов, Г. Пеев, П. Манов и други.

Особен ръст детско-юношеската школа на "Локомотив" бележи през 70-те и 80-те години. През тези години с много любов работят Христо Бъчваров, Георги Киров, Йордан Андреев, по-късно - Атанас Ангелов. С много заслуги към детско-юношеската школа на "Локомотив" са и Васил Анков, Чавдар Муратев, Недялко Стамболиев, Петър Харитев, Ганчо Пеев, Михаил Георгиев, Петър Базарски и много други. Открояват се и редица спортни деятели, които обикалят пловдивските улици, търсят талантливи попълнения за любимия отбор: Панайот Паришев, д-р Тодор Тотев, Борис Стойков, Жеко Койчев и други, които със своя скромен, но всеотдаен труд допринасят много за издигане на футбола в железничарското дружество.

Една от най-характерните черти на детско-юношеската школа на "Локомотив" - за разлика от много други школи - е, че почти винаги най-добрите от подрастващите стават титуляри в представителння отбор. Тази тенденция се забелязва от десетилетия:

Христо Попов, Стефан Паунов, Георги Киров, Атанас Тодоров, Иван Лазаров, Аспарух, Методи и Васил Караяневи, Никола и Борис Белкови, Димитър Батинов, Христо Бъчваров, Хр. Бонев, Г. Пеев, Тодор Паунов, Петър Манов, Васил Валентинов, Красимир Чавдаров, Веселин Балевски, Ружди Керимов, Георги Загорчев, П. Станков, А. Садъков, Е. Ераносян, Хр. Колев, Емил Илиев, Рачо Килапов, Георги Димитров, Стефан Драганов...

През 1979 г. юношите младша възраст на "Локомотив" достигат до финалния турнир в Русе и печелят третото място. Следващата година (1980) юношите от същата възрастова група донасят първата в историята на дружеството републиканска титла, след като на финала в София надиграват "Левски-Спартак" с 4:3 (след дузпи, редовното време - 0:0). Съставът в този мач: Любен Жилков, Атанас Тосков, Георги Танев, Минко Иванов, Асен Юмеров, Петър Бумбаров, Иван Петков, Иван Дивров (Георги Попов), Ем. Илиев, Хр. Колев, Ангел Костадинов. Дял за успеха имат също Васил Палавуров, Валентин Вълков, Стойчо Мазгалов, Васил Джонджоров, разбира се, и треньорите Атанас Ангелов и Иван Андреев.

През 1981 г. същите тези футболисти достигат до финалната четворка при юношите - старша възраст, въпреки че са с година-две по-малки от своите противници. През 1982 г. юношите старша възраст на "Локомотив" (с треньор Чавдар Муратев) са отново сред най-добрите в страната. Малко не им достига до шампионската титла. Заемат второто място след "Тракия". Следващата година отборът е отново втори в републиканското първенство (след ЦСКА). Малко юношески отбори у нас могат да се похвалят с такова постоянство за толкова продължително време.

1985 г. носи нов връх. "Локомотив" за втори път е републикански шампион по футбол - този път за деца. Във финалния турнир, който се провежда в Пловдив, младите локомотивци постигат три убедителни победи: над ЦСКА "Септ. знаме" с 6:1, над "Пирин" с 4:0 и над ЖСК "Спартак" с 5:4 и заслужено застават на най-високия връх. Съставът на този отбор, от който с надежда се очакват попълнения за представителния тим е: Стоян Лулчев, Кирил Рудов, Димитър Радев, Лазар Тръпчев, Васил Гергевски, Михаил Юмерски, Румен Татаров, Георги Будев, Стефан Иванов, Георги Армазов, Тодор Милев, Валентин Вълков, Иван Витков, Димитър Иванов, Димитър Чобанов, Стоян Делчев, Тодор Капитански, Васил Бибилеков, Петър Секулов, Пламен Маджаров. Треньори: Атанас Ангелов и Петър Базарски.

Юношите на "Локомотив" се представят много добре и на международното поле , и в своя клуб, и в националния отбор. През 1976 г., на турнир за юноши до 18 години на остров Корсика, младите пловдивчани постигат три впечатляващи резултата срещу националните отбори: с Югославия 2:1, с Франция 1:1 и с Мароко 0:0. През 1981 г. те печелят големия международен турнир в Хановер, където участват много силни отбори от цял свят. Показателен е фактът, че след този турнир отборът получава покани да гостува в Барселона и Калифорния. Наближават стотина юношите на "Локомотив", преминали през младежкия национален отбор, през националните отбори за юноши младша и старша възраст. Просто не е възможно да ги изброяваме. Ще споменем само, че рекордьор по участия в "А" юношеския ни отбор е Аян Садъков - 40 мача (15 гола), Красимир Манолов има 37 мача и 13 гола, Веселин Балевски - 30, Николай Курбанов - 27 с 6 гола и т. н. Красимир Манолов е участник в българския юношески национален отбор, спечелил купата на УЕФА в XXVII първенство на Стария континент.

Ето какво пише журналистът Асен Виденов във вестник "Старт": "Колкото и да "раздава" на другите, "Локомотив" създава много! Създава добри млади играчи, най-силните от който остават верни на своя клуб..."

Локомотив Пловдив в Европа 

Локомотив Пловдив е пловдивският отбор с най-много участия в европейските клубни турнири (общо 40 мача).

Най-успешно е представянето на локомотивци през сезона - 1964-1965 г.: предварителен кръг - с "Войводина" (Нови Сад, Югославия) 1:1, 1:1, допълнителен мач на неутрален терен в София 2:0, осминафинал - с "Петролул" (Плоещ, Румъния) 0:1, 2:0; четвъртфинал - с "Ювентус" (Торино, Италия) 1:1, 1:1; допълнителен мач в Торино 1:2. След равния мач в Торино италианските вестници не скриват доброто си впечатление от играта на пловдивчани. "Туто спорт": "Ювентус" се огъна пред българския "Локомотив"; "Ла стампа": "Бяло-черните ("Ювентус" играе също в бяло-черен екип) се изгубиха сред сърцатите българи"; "Ла Гадзета дело Спорт": "За купата на панаирните градове "Ювентус" угасна срещу българите от Пловдив." В тогавашния "Ювентус" играят светила, като Омар Сивори, Нестор Комбен, Луи дел Сол, Венито Сарти, Сандро Салвадоре и др.

Емблема на клуба 
Официалната емблема на Локомотив Пловдив


Настоящата спецификация представлява описание на герба на футболен клуб „Локомотив“ (Пловдив) и служи за еталон при неговото възпроизвеждане. Неизменна част от спецификацията представляват приложените векторни графични файлове, които следва да бъдат съхранявани в оригиналния им вид, а копия от тях да бъдат използвани при изработката на материали, върху които е положен клубният герб.

Общо описание 

Клубният герб представлява щит с вертикално обособени черна и червена половини. В центъра на щита в характерно графично начертание е разположена буквата „Л”. В горната си част щитът е опасан от бяла лента с надпис „ПЛОВДИВ”.В долната част на щита, под буквата „Л”, са поставени криле, символизиращи историческата обвързаност на клуба с железопътното ведомство.

Геометрично описание 

В оригиналния си мащаб щитът има височина 100 mm и ширина 70 mm. Контурът е с дебелина 5 pt. Основните точки, описващи кривата на щита са 5, като кривината в долната част на щита се определя от обозначените размери.

Вертикално щитът е обособен в две половини чрез вертикален разделител с ширина 3 pt. Лявата половина на щита е в черен, а дясната – в червен цвят. Цветовете са определени по-долу в настоящата спецификация.

Размерите и разположението на отделните елементи на герба са в съответствие с даденото по-долу оразмеряване.

Надписът „ПЛОВДИВ” върху лентата е с шрифт „SP Briton” (приложен към настоящата спецификация), 30pt, с междубуквено разстояние, определено чрез допирането на лявата и дясната част на надписа с вертикалите по вътрешната част на контура на щита. Надписът е центриран вертикално в лентовото пространство, като за отправни служат основните горна и долна базови линии на шрифтовото начертание.

Разстоянието над лентата до вътрешната част на горният контур на щита е равно на разстоянието под лентата до горната греда на буквата „Л”. Формата и размерите на двата графични символа – буквата „Л” и жп-крилете са съгласно приложените графични файлове. Двата символа са центрирани в частта от щита под лентата. Разстоянието между тях е такова, че мислената линия под ъгъл 45°, минаваща през десния контур на крилете да е допирна към долния десен край на буквата „Л”.

Регламентирани цветове 

В клубния герб са използвани четири цвята – черен, бял, червен и „златен”. Последните два цвята се дефинират по следният начин в зависимост от начина на възпроизвеждане:

Референтни цветове за печат: Червен – Pantone 186 C (CMYK 0-93-95-0); „Златен” – Pantone 466 C (CMYK 0-20-60-20)

За екранно изображение: Червен: #D62612 (RGB 214-38-18); „Златен”: #CCAB6A (RGB 204-171-106)

Реал Мадрит

Реал Мадрид (на испански: Real Madrid Club de Fútbol, в превод Реал Мадрид Клуб де Футбол) е ...

Реал Мадрид (на испански: Real Madrid Club de Fútbol, в превод Реал Мадрид Клуб де Футбол) е испански професионален футболен клуб от испанската столица Мадрид. Отборът е създаден през 1902 г. и е признат от ФИФА за най-успешният футболен клуб на 20 век.[5] Реал Мадрид е 31 пъти шампион на Испания, носител на 17 Купи на Испания и рекордните 9 титли на Шампионската лига.[6][7] Реал Мадрид е един от първите членове на ФИФА[8] и на организацията Г-14.[9]

Клубът играе своите домакински мачове на Стадион Сантяго Бернабеу, намиращ се в централната част на Мадрид.

Реал Мадрид притежава най-многобройни фенове от всичките други отбори в света. Също така клубът е и най-богатият във футбола по отношение на приходи (€351 милиона) и вторият най-ценен (на стойност над €950 милиона за 2008).[10][11]


// История 

Футболът в Мадрид е въведен от преподаватели и студенти, някои от които са завършили Оксфордския или Кеймбриджкия университет.[2] Те създават футболния клуб Football Club Sky през 1897, който играе мачове само съботните сутрини.[2] През 1900 г. отборът се разделя на два различни: New Foot-Ball de Madrid и Club Español de Madrid. От своя страна 6 март 1902 г. Club Español de Madrid се разделя на два различни отбора, единият от които е Реал Мадрид (с тогавашно име ФК Мадрид).[2] Само три години след основаването си, през 1905 г., ФК Мадрид печели първия си официален трофей - Купата на Испания, след победа над Атлетик Билбао на финала.[2] Тимът печели първата от четирите купи на Испания.[2] Реал Мадрид е един от основателите на Испанската ФА на 4 януари 1909 г., когато клубният презудент Адолфо Мелендес подписва споразумението за създаването му.[2] През 1912 тимът се мести на ново игрище, носещо името Campo de O'Donnell (на български Кампо де О'Донъл).[12] На 29 юни 1920 г. крал Алфонсо XIII дава титлата „кралски“ (Royal) на клуба.[13]

През 1929 г. първият сезон на Ла Лига е открит. Реал Мадрид е начело до последния мач, в който са надиграни от Атлетик Билбао с резултат 2-0 (първата среща завършва 5-1 за Рела Мадрид) и така Барселона печели титлата с една точка разлика пред Реал.[14] Тимът печели първата си титла в Ла Лига през сезон 1931-32. Реал Мадрид печелят титлата и през следващия сезон и така стават първия отбор в Испания печелил титлата два последователни сезона.[15]

През 1945 г. президент на Реал Мадрид става Сантяго Бернабеу Йесте.[16] Под неговото председателство, след гражданската война в Испания, започва „прераждането“ на клуба. Построен е нов стадион, впоследствие кръстен на самия него. Започвайки от 1953 г., Сантяго Бернабеу се впуска към стратегия на привличане на играчи от чужбина със световна класа, като може би най-значителната придобивка на клуба е Алфредо Ди Стефано. Така се ражда първият мултинационален отбор в света.[17]

През 1955 г., след идея на един френски журналист (Габриел Ано), Сантяго Бернабеу, заедно с Густав Себеш, създават турнир, днес известен като УЕФА Шампионска лига (турнир, включващ по тези времена отбори от Испания, Португалия, Италия и Франция).[18] Това дава възможност на Бернабеу да създаде отбор, който се превръща в световна сила и в Испания, и в Европа. Реал Мадрид печели Шампионската лига 5 пъти по ред, между годините 1956 и 1960, като на финала през 1960 г. Реал побеждава Айнтрахт Франкфурт с внушителните 7-3.[17] Това е рекорд, ненадминат до днес от нито един друг футболен отбор.[19] Отборът печели за шести път Шампионската лига през 1966 г. след победа над ФК Партизан с резултат 2-1.[20] Реал Мадрид е побеждаван на финалите за купата през 1962, 1964 и 1981 г. Тимът е печелил два пъти Купата на УЕФА,[21][22] а на финала на Купата на носителите на купи (КНК) два пъти са били побеждавани.[23][24]

Стартовата единайсетторка на Реал Мадрид за финала на Шампионската лига през 1998

Със започването на 80-те години Реал Мадрид губят лидерството си и в Испания и в Европа. Започва ерата на La Quinta del Buitre - Кохортата на Лешояда.[25] Звездите на кохортата са Емилио Бутрагеньо (с прякор „Лешояда“), Маноло Санчис, Мартин Васкез, Мичел и Мигел Пардеса.[26] Благодарение на тази магическа петорка Реал Мадрид отново овладяват европейския и испанския футбол. През втората половита на 80-те тимът печели два пъти Купата на УЕФА и пет пъти последователно Испанското първенство.[26]

Играчите на Реал Мадрид ликуват със спечелената Суперкупа на Испания през 2008 г.

През 90-те години Кохортата на Лешояда се разпада след напускането на Емилио Бутрагеньо, Мартин Васкез и Мичел. През 1996 г. за президент е избран Лоренцо Санз, а за треньор е назначен Фабио Капело.[5] По това време към клуба се присъединяват Роберто Карлош, Кларънс Сеедорф, Предраг Миятович. По същото време в клуба играят и Раул, Фернандо Йеро, Фернандо Редондо. Резултатът от привличането на тези футболисти (също и Фернандо Мориентес) и сформирането на такъв отбор е печеленето на Шампионската лига след 32 години за седми път, като на финала Реал Мадрид побеждава Ювентус с 1-0, благодарение на попадението на Предраг Миятович.[5][27]

През юли 2000 г. Флорентино Перес бива избран за президент на клуба.[28] На следващата година започва привличането на редица световни футболни звезди, първият от които е Луиш Фиго.[29] Впоследствие са привлечени още Зинедин Зидан, Роберто Карлош, Дейвид Бекъм, Роналдо. Тези футболисти, заедно с Раул образуват т.нар. „Ел Галактико“. По време на този Галактически период Реал Мадрид печели Шампионската лига за рекорден девети път и Ла Лига през 2003 г. Но следващите три сезона минават без нито една спечелена купа.[30]

Краят на ерата „Ел Галактико“ настъпва, когато за президент на 2 юли 2006 г. е избран Рамон Калдерон. За нов спортен директор е назначен Предраг Миятович, а за треньор - Фабио Капело.[5] Реал Мадрид печели Испанското първенство за първи път от четири години през 2007 г.[31] Въпреки титлата Фабио Капело е уволнен от поста си юни 2007 г. и на негово място е назначен бившият играч на клуба - Бернд Шустер.[32][33] Белият балет завършва първенството на първо място и завоюва своята 31-ва титла.[34] Под ръководството на Бернд Шустер клубът печели и Суперкупата на страната, побеждавайки ФК Валенсия с общ резултат 6-5.[35] Най-резултатният играч на мадридчани-Раул Гоназалез напуска на 21 юни 2010 година в посока Шалке 04.

Герб 
Първият герб на Реал Мадрид

Първият герб на Реал Мадрид е с прост дизайн и представлява декоративна смеска на инициалите на клуба - MCF (Madrid Club de Fútbol). Тези инициали са в тъмно-син цвят върху бял фон. Първата същественя промяна в герба настъпва през 1908 г., когато гербът придобива кръгла форма.[36] След като крал Алфонсо дава титлата „реал“ на отбора, по герба се появяват различни кралски символи.[37] С прекратяването на периода на монархията през 1931 г., тези кралски символи биват премахнати от герба. Две години след края на Гражданската война, през 1941 г., към герба бива добавена черна лента, символизираща региона Кастилия.[16]

Най-нова модификация на герба настъпва през 2001 г., като в клуба искат да влязат в новия век по-добре. Може би основната промяна е променянето на цвета на ленката, символизираща Кастилия, от черен на тъмно син.[36]

Ел Класико 

Ел Класико е термин, използван за футболните мачовете между Реал Мадрид и ФК Барселона. Терминът е използван за първи път през 2000 г. Двата тима имат изиграни 159 мача в Ла Лига. Реал Мадрид има 68 победи, Барселона 61, а 30 мача са завършили с равен резултат.[38]Общо по между си двата тима имат изиграни 207 мача (включително и Шампионска лига, КНК и др.), като Реал има 85 победи, Барселона 80, a 42 мача са завършили с равенство.

Играчи като Луиш Фиго, Роналдо, Бернд Шустер, Рикардо Замора, Михаел Лаудруп са играли и в двата отбора.[39] Бернд Шустер и Лаудруп са може би единствените играчи в историята на двата клуба, които обичат феновете и на двата отбора.

Оломпик Марсилия

Олимпик Марсилия (на френски Olympique de Marseille, Олимпик дьо Марсей, кратки форми ОМ и ...

Олимпик Марсилия (на френски Olympique de Marseille, Олимпик дьо Марсей, кратки форми ОМ и Марсилия) е френски футболен отбор, играещ в Лига 1. Основан през 1899 г., Марсилия е най-големият и най-успелият френски отбор. Досега е и единственият френски отбор, спечелил Шампионската лига (през 1993 г.), която пък е завършекът на петте последователни шампионски титли в Лига 1. Поради финансови нередности и последвалото изхвърляне от Лига 1, клубът не е печелил по-важен трофей вече повече от десетилетие.

Въпреки това, Марсилия е най-подкрепяният клуб във Франция и редовно играят пред пълни трибуни на своя внушителен Стад Велодром с капацитет 60 013 места. Огромната подкрепа продължава да показва непоколебима и внушителна лоялност към клуба, въпреки няколкото "средняшки" сезона след връщането им във висшия ешелон. Привържениците се надяват Марсилия да възвърне старата си слава.

Девизът на клуба е "Droit Au But" - "Право напред".

Съдържание [скриване]
// История 

Според Андре Гашар, бивш играч на Марсилия отпреди Първата световна война, треньор и после архивар на отбора, Олимпик Марсилия е създаден през 1892 г. Но името Олимпик Марсилия е прието през 1899 г. (Футболен клуб Марсилия от 1987 г., а преди това - Sporting Club и US Phocéenne). В началото ръгби е най-важният спорт за клуба, а девизът "Право напред" (Droit Au But) идва именно от ръгбито. Клубът започва да се занимава с футбол през 1902 г.

През 20-те години Олимпик Марсилия се превръща в значим отбор, печелейки Купата на Франция през 1924, 1926 и 1927, а също и френския шампионат, побеждавайки парижкия Клуб Франс. Купата на Франция през 1924 година е и първият значителен трофей на клуба.

През 1932 година Олимпик Марсилия добива професионален статут, а през 1937 печели и първият си шампионатен трофей при професионалистите.

Сезонът 1942/43 е изпълнен с рекорди - 100 гола в 30 мача, при това 20 само в един мач (20:2 срещу Авиньон).

През 1952 Марсилия е на път да изпадне, но Гунар Андерсон спасява отбора си и става голмайстор с 31 гола. Същата година Марсилия понася и много тежко домакинско поражение от Сент Етиен с 3:10. През следващия сезон голмайстор отново става Гунар Андерсон с 35 гола. В последвалите сезони Марсилия губи битката за оставане и изпада за първи път в историята си през 1959 година. През сезон 1962/63 успява да се върне в първа дивизия, но там завършва последен, изпада отново и до 1965 година играе във втория ешалон.

През 1965 година президент става Марсел Льоклерк и клубът бележи подем. Завръща се в първа дивизия през 1965/66, печели купата на страната през 1969, а също и титлата през 1971 година. През 1972 година обаче футболната федерация отказва да даде на Марсилия правото трима чужденци да се състезават за отбора, туй като вече била изпълнена максималната квота от двама чужди играчи. Льоклерк бил упорит човек и заплашил лигата, че ще изтегли отбора си. Клубът обаче отказал да го последва и Льоклерк бил уволнен. Последвала криза за клуба, който изпада във втора дивизия. Марсилия все пак успява да се върне в първа дивизия през 1984 година.

През 1986 година Бернард Тапие става президент на клуба и успява да изгради най-силният френски тим. От 1989 до 1992 Марсилия печели първенството 4 пъти поред, а през 1993 печели и Шампионска лига 1992-93 на финала срещу Милан.

През 1994 обаче поради финансови неуредици и скандал за уговорени мачове отборът е изхвърлен във втора дивизия, където изиграва 2 сезона. Марсилия се завръща в първа дивизия през 1996 година с подкрепата на собственика на Адидас Робърт Луис-Драйфус. През сезон 1998/99 клубът чества своята стогодишнина и събира отбор от звезди, но въпреки това завършва на второ място след Бордо. Също така и участва на финала за Купата на УЕФА през 1999 година, изгубен срещу Парма.

Стадион  От 1904 до 1937 година Марсилия играят на Stade de l'Huveaune. Стадионът, с капацитет 15,000 души, е ремонтиран през 20-те години, благодарение на финансовата подкрепа от страна на привържениците. Клубът използвал стадиона да застави общината на града да намало наема на Стад Велодром. Стадионът претърпял подобрения за Световното първенство през 1998 г. и се превърнал в огромен терен, състоящ се от две извити трибуни (северна и южна), които подслоняват фен групите, а също и от главната трибуна, Жан Боен и трибуната Ганай. В днешно време отборът редовно играе пред почти пълен стадион Велодром, който е с капацитет 60 013 места
Уеб сайт в alle.bg